Сидни Шелдън - Непознат в огледалото

Игра за по една нощ в „Триста шейсет и пет“ в Сан Франсиско, „Релсата на Руди“ в Ню Йорк и „Кин Уа Лоу“ в Толедо. Игра по вечеринки на водопроводчици, еврейски банкети и боулинг турнири.

И се научи.

А едно от последните неща, които разбра, беше, че като нищо може цял живот да си играе по „Тоалетната писта“, безименен и неизвестен. Докато едно събитие не превърна школата в академия.

Един студен неделен ден в началото на декември 1941 Тоби трябваше да играе в представление, повтарящо се пет пъти дневно на сцената на театър „Дюи“ на Четиринайсета улица в Ню Йорк. Програмата се състоеше от осем номера и част от ролята му беше да ги обявява. Първия път мина добре. По време на второто представление Тоби обяви „Летящите Канадзава“ — японско семейство акробати и публиката започна да свири. Той се върна зад кулисите и попита:

— Какво, по дяволите, им става на ония там?

— Божичко, ти не чу ли? Джапанките са нападнали Пърл Харбър преди няколко часа — отвърна сценичният уредник.

— Какво от това? Я ги виж тия — те са страхотни.

На следващото представление, щом дойде ред на японската трупа, Тоби излезе на сцената и каза:

— Дами и господа, за мен е чест да ви представя току-що завърнали се след триумфа в Манила — „Летящите филипинци“.

В мига, в който видяха японците, започнаха да свирят. До края на деня Тоби ги прекръсти „Веселите хавайци“, „Лудите монголци“ и накрая „Ескимоските ракети“, но така и не успя да ги спаси. А и себе си, както по-късно се оказа. Когато вечерта телефонира на баща си, разбра, че в къщи го чака писмо. Започваше с „Поздрав“ и завършваше с подписа на Президента. Шест седмици след това Тоби се закле в Армията на Съединените Щати. В деня на клетвата главата му щеше да се пръсне и той едвам произнасяше думите.

Главоболията зачестиха и тогава Джоузефин усещаше как две великански ръце стискаха слепоочията й. Опитваше се да не плаче, защото това дразнеше майка й. Госпожа Чински откри религията. Вътре в себе си тайно вярваше, че тя и дъщеря й са отговорни за смъртта на нейния съпруг. На една от врещите на вярата проповедникът прогърмя: „Всички сте потънали в грях и пороци. Господ, който ви държи над Адските порти като някакво гнусно насекомо над огъня, се отвращава от вас. Всички вие прокълнати, висите на тънка нишка и пламъците на гнева Му ще ви погълнат, ако не се покаете!“ Изведнъж, госпожа Чински се почувства по-добре, защото разбра, че чува словото Божие.

„Това е наказание Божие, за това, че убихме баща ти“, говореше тя на Джоузефин, която, още твърде малка, за да разбере какво означават тези думи, заживя с мисълта че е направила нещо ужасно лошо. Искаше да разбере какво е то, за да може да каже на майка си, че съжалява.

В началото войната бе кошмар за Тоби Темпъл.

В армията той беше никой, пореден номер в униформа, също както милиони други. Безличен, безимен, анонимен.

Първо бе изпратен в базов тренировъчен лагер в щата Джорджия, а после замина за Англия, където неговата част бе разположена на лагер в Съсекс. Тоби каза на сержанта, че иска да говори с командващия. Успя да стигне до капитана. Той се казваше Сам Уинтърс. Беше мургав, интелигентен мъж, започнал трийсетте.

— Какъв ти е проблемът, редник?

— Ами става въпрос за това, господин капитан — започна Тоби. — Аз съм артист. От шоу бизнеса. Забавлявал съм хората в цивилния живот.

Капитан Уинтърс се усмихна на откровението му.

— Какво точно си правил? — попита.

— От всичко по малко — отвърна Тоби. — Правя имитации, пародии и… — забеляза изражението на капитана — такива неща.

— Къде си работил?

Отвори уста, но се спря. Беше безнадеждно. Капитанът щеше да се впечатли само от имена като Ню Йорк или Холивуд.

— Едва ли сте чували за тия места.

Знаеше, че си губи времето. Капитан Уинтърс каза:

— Не зависи от мен, но ще видя какво мога да направя.

— Ясно. Благодаря ви много, господин капитан.

Капитан Сам Уинтърс седна зад бюрото и се замисли за Тоби след като момчето излезе. Уинтърс се бе записал доброволец, защото чувстваше, че тази война трябва да се води и да се спечели. Същевременно мразеше това, което тя бе направила от деца като Тоби Темпъл. Но ако Темпъл наистина имаше талант, той рано или късно щеше да се прояви, защото талантът е като крехко цвете, покълнало под тежък камък. Накрая нищо не можеше да го спре да се покаже и да разцъфне. Сам Уинтърс остави добра работа като кинопродуцент в Холивуд, за да отиде в армията. Беше продуцирал десетки успешни филми за „Пан Пасифик Студиоус“ и бе виждал как десетки млади надежди като Тоби Темпъл идват и си отиват. Най-малкото заслужаваха шанс. По-късно поговори с полковник Бийч за Тоби.