Сидни Шелдън: Лекарки

— Присъствахте ли в операционната зала онази сутрин, когато доктор Тейлър е оперирала пациент на име… — той се престори, че поглежда в някакво листче — … Ланс Кели?

Тонът на свидетеля се промени.

— Да, присъствах.

— Бихте ли описали какво стана тогава?

Д-р Питърсън подхвана неохотно:

— Ами нещата не тръгнаха на добре. Започнахме да губим пациента…

— Какво имате предвид, когато казвате „да губим пациента“…

— Сърцето му спря. Опитвахме се да го спасим и…

— Беше ли повикан доктор Баркър?

— Да.

— Той дойде ли в операционната, докато траеше операцията?

— Към края. Да. Но беше вече твърде късно да се направи каквото и да било. Не успяхме да съживим пациента.

— И каза ли нещо доктор Баркър на доктор Тейлър?

— Е, всички бяхме доста разстроени и…

— Попитах ви каза ли нещо доктор Баркър на доктор Тейлър.

— Да.

— И какво беше то?

Последва мълчание и насред това мълчание отвън удари гръм подобно глас Божи. Миг по-късно връхлетя буря, забивайки дъждовните капки като пирони по покрива на съда.

— Доктор Баркър каза: „Вие го убихте.“

Зрителите се разкрещяха. Съдия Йънг удари силно с чукчето.

— Стига! Да не сте пещерни хора? Още един такъв изблик, и ще ви изхвърля навън на дъжда!

Гюс Венабъл изчака шумът да се уталожи. В настъпилата тишина той попита:

— Сигурен ли сте, че доктор Баркър е казал точно това на доктор Тейлър — „Вие го убихте“?

— Да.

— Вие заявихте, че доктор Баркър е човек, чието мнение на медик се цени?

— О, да.

— Благодаря ви. Достатъчно, докторе. — Той се обърна към Алън Пен. — Свидетелят е ваш.

Пен стана и се приближи до свидетелското място.

— Доктор Питърсън, аз никога не съм присъствал на операция, но предполагам, че напрежението е огромно, особено при такова сериозно нещо като сърдечна операция.

— Напрежението е доста голямо.

— Колко души има в такъв момент в операционната? Трима или четирима?

— Най-малко половин дузина, а и повече.

— Наистина ли?

— Да. Винаги има двама хирурзи, единият асистира, понякога двама анестезиолози, операционна сестра и поне още една помощник-хирургична сестра.

— Разбирам. Тогава сигурно е доста шумно и нервно. Крещят се нареждания и така нататък.

— Да.

— Чувал съм също така, че по време на операция обичайна практика е да се пуска музика.

— Така е.

— Когато доктор Баркър влезе и видя, че Ланс Кели умира, това сигурно увеличи суматохата.

— Е, всички се мъчехме да спасим пациента.

— И беше доста шумно?

— Беше доста шумно, да.

— И въпреки всичко в цялата тази суматоха и шум и независимо от музиката вие чухте доктор Баркър да казва, че доктор Тейлър била убила пациента. При тази бъркотия човек би могъл и да сбърка, нали?

— Не, сър. Не греша.

— Кое ви кара да мислите така?

Д-р Питърсън въздъхна.

— Стоях точно до доктор Баркър, когато го каза.

Нямаше начин да излезе от положението.

— Приключих с въпросите.

Делото отиваше по дяволите и той не можеше нищо да направи. А щеше да стане и още по-лошо.

На свидетелското място застана Дениз Бери.

— Вие работите като медицинска сестра в окръжна болница „Ембаркадеро“, нали?

— Да.

— От колко време?

— Пет години.

— Да сте чували някакви разговори между доктор Тейлър и доктор Баркър?

— Разбира се. Много пъти.

— Можете ли да повторите някои от тях?

Сестра Бери погледна към доктор Тейлър и се поколеба.

— Е, доктор Баркър понякога е много язвителен…

— Не ви питах за това, сестра Бери. Помолих ви да ни разкажете нещо конкретно от онова, което сте чували да казва на доктор Тейлър.

Последва продължително мълчание.

— Веднъж й рече, че е некомпетентна и…

Гюс Венабъл се престори на изненадан.

— Чули сте доктор Баркър да казва на доктор Тейлър, че е некомпетентна?

— Да, сър. Но той винаги…

— Какво друго сте го чували да споменава по адрес на доктор Тейлър?

На свидетелката никак не й се отговаряше.

— Всъщност не мога да си спомня.

— Мис Бери, вие се заклехте.

— Е, веднъж каза… — Тя измрънка останалата част от изречението под носа си.

— Не ви чуваме. Говорете, моля. Какво сте го чули да казва?

— Той каза, че… не би позволил доктор Тейлър да оперира и кучето му.

Публиката в съдебната зала ахна.

— Сигурна съм обаче, че той искаше да каже…

— Мисля, можем да приемем, че доктор Баркър е искал да каже онова, което е казал.

Всички погледи бяха вперени в Пейдж Тейлър.