Елън Шрайбер - Вампирски целувки

Върнах се да проверя Беки и заварих вратата на тоалетната отворена. Тя не беше в коридора, затова минах през тълпата от пияни съученици към кухнята. Група от кукли с хиляда-доларови-прически впиха поглед в мен и напуснаха, оставяйки ме сама. Или поне така си мислех.

— Хей, секси Чудовищно Маце — каза глас зад мен. Принадлежеше на Тревър.

Беше се подпрял на стената до мен, с кутийка Будуайзър в ръце.

— Да не би тази реплика да минава на всяко парти?

Той се усмихна с съблазняваща усмивка.

— Никога не съм целувал момиче с черни устни.

— Никога не си целувал момиче — казах и минах покрай него.

Той хвана ръката ми и ме придърпа към себе си. Погледна ме със сините си очи и ме целуна по устата! Трябва да призная, беше си добър целувач, и не болеше, че беше прелестен.

Тревър Мичъл никога дори не ме бе докосвал, да не говорим за целувал, освен когато ме ухапа в детската градина. Най-много получавах потупване по главата, когато минавах покрай него. Трябваше да е пиян. Може би беше шега — може би просто се опитваше да се гаври с мен. Но начина, по който устните му се усещаха срещу моите, изглеждаше сякаш и на двама ни ни харесваше. Не знаех какво да си мисля, когато ме дръпна през задната врата, покрай пияна двойка, размазала се на стълбите, покрай кофи за боклук и фонтан, под високи дървета и тъмнина.

— Страх ли те е от тъмното, Чудовищно Момиче? — дърветата пропускаха толкова малко светлина, че беше трудно да се различат червените райета на пуловера му.

— Не, всъщност го харесвам.

Избута ме към едно дърво и започна да ме целува наистина. Ръцете му бяха навсякъде — по мен, по дървото.

— Винаги съм искал да целуна вампир! — каза, поемайки си дъх.

— Винаги съм искала да целуна неандерталец.

Той се засмя и продължи да ме целува.

— Та, това значи ли, че сме заедно? — попитах. Сега аз бях тази, която си поемаше дъх.

— Какво?

— Като например, когато отиваме на училище? Ще се държим за ръце по коридорите и ще седим заедно на обяд? Ще гледаме филми през уикендите?

— Да, все тая.

— Значи ходим?

— Да — засмя се той. — Можеш да ме гледаш как играя мач, а аз мога да те гледам как се превръщаш в прилеп. — Започна нежно да ме хапе по врата. — Обзалагам се, че ти харесва, нали, Чудовищно Момиче?

Сърцето ми потъна. Разбира се, че не исках да съм гадже на Тревър. Не беше сякаш той е Марс, а аз Венера — дори не бяхме от еднаква вселена! И аз дори не го харесвах. Знаех, защо ме доведе тук, знаех какво искаше да направи и знаех на кого ще каже. И накрая ще може дори да спечели десет долара от цялото това залагане с приятели за „сваляне на Готическото Маце“. Надявах се да ме опровергае. Въпреки това, той ме убеждаваше, че съм права.

Време беше да се залавям за работа.

— Искаш ли да видиш защо не нося бяло? Искаш ли да летиш с мен?

— Да — усмихна се той, нещо като уплашена усмивка, но много настоятелна. — Обзалагам се, че летиш като Супергърл!

Избутах го през оградата, към гората. Очевидно можех да виждам по-добре от него. Нощните ми навици ме правиха чудесен наблюдател в мрака. Не толкова добър като котка, но близо. Чувствах се сигурна и обезопасена, водена от красивата луна. Погледнах нагоре и видях няколко прилепа, носейки се от дърветата. Никога не бях виждала прилепи в Дулсвил. Но също не ходех и на много партита.

— Не виждам — каза Тревър, махайки клон от косата си.

Докато вървяхме, той разперваше ръцете си сякаш щеше да удари нещо. Някои хора са злобни, когато са пияни; някои са трезви пияници. Но Тревър беше страхлив пияница. Наистина беше доста отблъскващ.

— Да спрем тук — каза той.

— Не, още малко по-нататък — казах, следвайки прилепите, докато летяха през гората. — Шестнадесетият ми рожден ден е. Искам това да е нощ, която никога няма да забравя! Имаме нужда от абсолютно уединение.

— Това е достатъчно уединено — каза той, обръщайки се в опит да ме целуне.

— Почти стигнахме — казах аз. Светлините от къщата не можеха да се видят вече, и ние нямаше как да направим пет крачки без да се ударим в някое дърво.

— Това е перфектно! — отсякох накрая.

Той ме притисна силно, не защото ме обичаше, а защото го беше страх. Беше толкова жалко.

Имаше нежен ветрец през дърветата, и миризмата на есенни листа. Чух скърцане на прилепи над нас. Пълната луна осветяваше крилата им. Щеше да е романтично, ако имах истинско гадже с мен.

Тревър беше напълно сляп в мрака, опипвайки всичко с ръцете си и устните си. Целуна ме навсякъде по лицето и докосна гърба ми. Дори и сляп, не му отне много време да напипа копчетата на блузата ми.