Елън Шрайбер - Вампирски целувки

— Не, ти пръв — казах.

Вдигнах му пуловера, толкова не-непохватно, колкото успях. Никога не бях правила това преди. Носеше V-образна тениска отдолу и още една под нея.

„Това ще отнеме цяла вечност“, помислих си.

Усетих голата му гръд. Защо не? Беше точно пред мен. Беше нежна и гладка и мускулеста.

Той ме придърпа по-близо, моята дантелена, черна, копринена блуза, докосвайки голото му тяло.

— Сега ти, скъпа.

Въздъхнах, подбелвайки очи.

Наклоних го надолу бавно на коравата земя. Махнах обувките и чорапите му. Той бързо махна останалото.

Застана облегнат на ръцете си, чисто гол. Зяпнах го на бледата светлина, запаметявайки момента. Колко момичета бяха оставили Г-н Перфектен до дърво, само за да ги проклина на другия ден? Нямаше да съм първата, нямаше и да съм последната. Просто щях да съм различна.

— Побързай — ела тук — каза той. — Студено ми е!

— Само минутка. Не искам да ме видиш гола.

— Не мога да те видя! Едва виждам ръцете си!

— Е, чакай секунда.

Взех дрехите на Тревър Мичел в ръцете си. Пуловера му, V-образната блуза, хахитата, чорапите, и бельото. Взех силата му. Маската му. Целият му живот. Какво трябваше да направи момиче с това?

Това момиче побягна. И бягах толкова бързо, както никога до сега. Сякаш се бях упражнявала всеки ден в училище. Ако Г-н Харис можеше да ме види сега, със сигурност щеше да ме включи в отбора по бягане.

Прилепите също отлетяха, сякаш бяха в синхрон с моите движения. Бързо достигнах къщата, с принадлежностите на Тревър в ръце. Снобите, пиещи на задната веранда, бяха прекалено заети да си бъбрят за празните животи, за да ме видят как изпразвам торба пълна с бирени кутийки и напъхвам вътре дрехите на Тревър.

Внесох торбата вътре и хванах стъписаната Беки за ръката. Тя тъкмо носеше бира до маса с играчи на покер.

— Къде беше? — изпищя тя. — Никъде не можах да те намеря! Бях принудена да сервирам на тези откачалки! Напред назад — бира, чипс, бира, чипс. А сега и цигари! Рейвън, от къде за Бога да намеря цигари?

— Забрави за цигарите! Трябва да бягаме!

— Хей, захарче, къде са тези бисквитки? — настоя пиян атлет.

— Барът е затворен! — изкрещях в лицето му. — Хубавото обслужване изисква хубав бакшиш!

Взех печалбата му от покера и я напъхах в чантата на Беки.

— Време е да тръгваме! — казах, дърпайки я.

— Какво има в торбата? — попита.

— Боклук, какво друго?

Избутах я през входната врата. Едно от предимствата да нямаш приятели е да няма на кой да казваш „чао“.

— Какво стана? — продължи да пита тя, докато я дърпах през градината. Нейният десетгодишен пикап стоеше накрая на улицата, чакайки ни като база. — Къде беше, Рейвън? Имаш листа в косата.

Изчаках докато бяхме на половината път до вкъщи, преди да се обърна към нея с огромна усмивка и да изкрещя.

— Изчуках Тревър Мичъл!

— Какво направи!? — изкрещя обратно, като едва не кривна от пътя. — С кой?!

— Изчуках Тревър Мичъл.

— Не, не си! Не, не можеш! Не, не би могла!

— Не, имам в предвид метафорично. Прецаках го толкова лошо, Беки, и имам дрехи, за да го докажа! — и ги изкарах от торбата една, по една.

Смеехме се и крещяхме, докато Беки не зави зад ъгъла към Хълма Бенсън.

Някак Тревър щеше да намери обратния път през мрака. Но нямаше да носи богаташките си дрехи, за да се прикрие. Щеше да е гол, замръзнал, сам. Щеше да покаже кой всъщност е.

Щях да помня моят Супер Шестнадесети рожден ден до края на живота си, а сега и Тревър Мичъл също щеше да го помни.

Докато пътувахме по безлюдния селски път, който лъкатушеше около Хълма Бенсън, фаровете осветяваха страшните дървета. Молци атакуваха предното стъкло, сякаш се мъчеха да ни предупредят да хванем друг път.

— Имението е напълно тъмно — казах, когато го доближихме. — Искаш ли да спрем, за да го огледаме?

— Рожденият ти ден свърши — каза Беки с изтощен глас, придържайки крака си на газта. — Ще спрем другата година.

Изведнъж фаровете осветиха фигура, стояща на средата на пътя.

— Внимавай! — изкрещях.

Мъж със снежнобяла кожа и остра черна коса, облечен с черно наметало, черни джинси, и черни Док Мартинс, бързо вдигна ръка да предпази очите си — очевидно от светлината на фаровете, а не от внезапния сблъсък с пикапа на Беки.

Беки наби спирачки. Чухме глух удар.

— Добре ли си? — изплака тя.

— Да. А ти?

— Ударих ли го? — изпищя тя, паникьосано.

— Не знам.

— Не мога да погледна — каза тя, скривайки глава под кормилото. — Не мога! — започна да плаче.