Елън Шрайбер - Вампирски целувки

— Не, тя е мъртва, глупаче! Видях цветята.

Той протегна ръка, за да хване моята.

— Искам да ти покажа нещо, — той каза мистериозно.

— Стаята ти? — попитах, сграбчвайки ръката му.

— Да, и нещо в стаята. Най-после е готово.

— То? — Въображението ми полудя. Какво правеше Александър горе в стаята си? Беше ли „то“ живо, или пък мъртво?

Той ме поведе по голямото стълбище, а после по скърцащите стълби. Неговите стълби.

— Сега знаеш тайните ми, — каза той, отваряйки вратата. — Или поне почти всички.

Беше тъмно, като изключим лунната светлина, които преминаваше през малкото прозорче. Удобен стол и двоен матрак стояха на пода. Черен юрган откриваше червените чаршафи. Легло като на всеки друг тийнейджър. Не ковчег. После забелязах картините. Биг Бен с прилепи, летящи около часовника, замък на хълм, Айфеловата кула на обратно. Имаше тъмен портрет на възрастна двойка с готически дрехи, заобиколена от голямо червено сърце. Там бе и гробището на Дулсвил, а баба му се усмихваше над надгробния си камък. Картина, гледана от малкото му прозорче, като навсякъде имаше деца, облечени с костюми за Хелуин.

— Тези са от тъмния ми период, — пошегува се той.

— Поразителни са, — казах, приближавайки се.

Имаше боя навсякъде, дори и на един куп на пода.

— Ти си страхотен!

— Не бях сигурен, че ще ти харесат.

— Невероятни са!

Забелязах едно платно, покрито с чаршаф, върху един статив в ъгъла.

— Не се страхувай, няма да те ухапе.

Спрях пред него, чудейки се какво крие чаршафа. И още веднъж въображението ми ме предаде. Взех ъгълчето на чаршафа и бавно го махнах, точно както бях направила с плата върху огледалата в мазето на Александър. Бях зашеметена.

Гледах себе си, облечена за Снежния Бал, с брошка с червена роза, закачена на роклята ми. Но носех кош с формата на тиква над рамото си, Сникърс в едната ръка и пръстен с паяк в другата. Отгоре блещукаха звезди, сняг се сипеше около мен. Усмихвах се невероятно самодоволно през блещукащи фалшиви вампирски зъби.

— Изглежда точно като мен! Не знаех, че си художник! Е, знаех за онези рисунки в мазето, и после боята по пътя… Нямах и идея.

— Това беше ти? — той попита, мислейки.

— Защо седеше насред пътя?

— Отивах в гробището да нарисувам онази картина с надгробната плоча на баба ми.

— Не носят ли повечето художници малки тубички?

— Аз си правя мои собствени.

— Нямах си и представа. Ти си художник. Сега всичко се нарежда.

— Радвам се, че ти харесва, — каза той облекчено. — По-добре да се върнем на партито, преди да им дадем повод за клюки.

— Сигурно си прав. Знаеш как се разпространяват слуховете в този град.

— Не е ли странно? — попита той, подавайки ми сода, отново на поляната, след като се бяхме смесили с облечените в черно граждани на Дулсвил. — Тази вечер не сме аутсайдери.

— Нека се наслаждаваме сега. Утре всичко ще си дойде по старому.

Хората на партито се усмихваха и се забавляваха.

После забелязах фигура в далечината, която бягаше по шосето.

— Тревър! — казах с въздишка. — Какво прави той тук?

— Той е чудовище! — той изкрещя, наближавайки партито. — Цялото му семейство.

— Не отново! — казах.

Всички гледаха Тревър.

— Александър, влез вътре, — настоях. Но той не помръдна.

— Той се мотае в гробището с откачена цел! — Каза Тревър, сочейки моя готически приятел. — Нямаше прилепи в този град, преди идването му! — извика той.

— Преди ти да дойдеш, нямаше загубеняци в града! — казах.

— Рейвън, успокой се, — баща ми ме смъмри непреклонно.

— Спрете това! — каза Мат, пробивайки си път напред, а Джак Патерсън бе зад него.

— Виж! Атакуваха ме! — Тревър възкликна, сочейки драскотина на врата си. — Прилеп ме атакува! Ще хвана бяс!

— Стига, Тревър, — каза Мат изморено.

— Стана, когато идвах насам. Потърсих те у вас и майка ти каза, че си на парти в откаченото Имение. Как така? Трябваше да се мотаеш с мен!

— Ти си причини това, — отговори Мат. — Писна ми да те карам на разни места из града, за да разпространяваш глупави слухове. Доста дълго си игра с мен, Трев.

— Но бях прав! Те са вампири! — извика Тревър.

— А аз бях прав да не те поканя, — каза Мат.

— Вие сте луди. Правите парти с откачалки! — оспори Тревър, зяпайки ни всички.

— Добре, Тревър, това е достатъчно, — каза баща ми, пристъпвайки към него.

— Нямам нищо общо с това, — каза обърканият Александър.

— Това вече го знаем, — потвърдих.

— Но… — Започна Тревър, а в ядосаните му очи си личеше, че иска кръв.