Елън Шрайбер - Вампирски целувки

— Мислех си, че ме харесваш заради това което съм — не заради това, за което ме смяташ. Или заради нещо, което искаш да бъда.

Той избяга.

— Не си отивай! — проплаках. — Александър…

Но той ме игнорира. Нямаше го, обратно в изгнание в стаята си.

Влетях в салона. Бандата беше в почивка, и всички ме изгледаха мълчаливо, докато преминавах през дансинга.

— Край — обяви Тревър и започна да пляска. — Край! И беше невероятна постановка, ако трябва да отбележа.

— Ти! — изкрещях. Господин Харис можеше да види, че искам кръв и ме хвана из отзад. — Ти си зъл демон, Тревър! — крещях и размятах ръце, опитвайки се да се измъкна от захвата на господина по физическо. — Тревър Мичъл, ти си чудовището! — огледах лицата около мен. — Не виждате ли? Всички вие отблъснахте най-всеотдайния, любящ, нежен и интелигентен човек в този град, а приехте най-злия, отвратителен, най-лошото чудовище, само защото се облича като вас! Тревър е единствения, който разрушава животи! А вие просто го гледате как играе футбол и купонясвате с него, докато отлъчвате ангел, защото носи черно и учи у дома си.

Сълзи се стекоха по лицето ми, а аз избягах навън.

Беки побягна след мен.

— Съжалявам, Рейвън, наистина! — крещеше.

Игнорирах я и избягах към Имението, борейки се с хлъзгавата врата. Огромни молци се размърдаха около светлината на верандата, докато блъсках по вратата.

— Александър, отвори! Александър, отвори ми!

В последствие лампата загасна, а разочарованите молци отлетяха. Седнах на прага, плачейки. За пръв път в живота си не се чувствах добре в мрака.

Плаках цяла нощ и на следващия ден си останах у дома. Към обяд изтичах до Имението. Разтърсих оградата, докато не си помислих, че ще падне. Накрая я прескочих и ударих по вратата. Класическите завеси се размърдаха, но никой не отговори.

Когато се върнах в къщи, звъннах в имението и говорих с Джеймсън, който каза, че Александър спи.

— Ще му предам, че си звъняла — каза той.

— Моля те, кажи му, че съжалявам!

Страхувах се, че Джеймсън ме мрази също, колкото и Александър.

Звънях през час, всеки път Джеймсън и аз провеждахме един и същ разговор.

— Ще се обучавам у дома от сега нататък! — изкрещях на майка си, когато се опита да ме вдигне от леглото на следващата сутрин. Александър не приемаше обажданията ми, а аз — обажданията на Беки. — Никога няма да се върна в училище!

— Ще го преодолееш, скъпа!

— Ти превъзмогна ли татко? Александър е единствения човек във Вселената, който може да ме разбере! А аз всичко оплесках!

— Не, Тревър Мичъл е оплескал нещата! Ти беше мила с младежа! Той е късметлия, че те има!

— Мислиш ли? — започнах да плача с крокодилски сълзи. — Мисля, че провалих живота му!

Майка ми седна на ръба на леглото ми!

— Мила, той те обожава! — тя ме успокояваше, прегръщайки ме сякаш плачех като Били. Можех да подуша кайсиите в току-що измитата кадифено-кестенява коса и сладкия мирис на парфюма й. Имах нужда от майка си сега. Имах нужда да ми каже, че всичко ще се оправи. — Можех да видя колко много те обича, когато дойде тук — продължи тя. — Срамота е хората да говорят такива неща за него.

— Ти беше една от тях! — изстенах аз. — Може би и аз бях.

— Не, не беше. Ти го харесваше за това какъв бе наистина.

— Харесвах го — имам предвид, харесвам го. Наистина. Но сега е твърде късно.

— Никога не в твърде късно. Но като заговорихме за късно. Аз закъснявам! Трябва да откарам баща ти на летището!

— Обади се в училището! — извиках й от вратата. — Кажи им, че съм болна от любов!

Покрих се през глава. Не можех да мръдна до вечерта. Трябваше да видя моя Александър, да събудя някакво чувство в бледото му тяло. Да моля за прошката му. Не мога да отида до Имението и не мога да вляза — той можеше да повика полицията. Имаше само едно място, където можеше да отида — място, където той можеше да бъде.

Изкачих се до Дулсвилските гробища с букет нарциси в раницата ми. Вървях бързо между надгробните плочи, опитвайки се да проследя стъпките, които някога извървяхме заедно. Бях толкова развълнувана, колкото и нервна. Представих си как ме чака, тичайки към мен, прегръщайки ме силно и обсипвайки ме с целувки.

Но след това си помислих, „Ще ми прости ли? Беше ли това нашата първа караница? Или последната?“

Накрая намерих гроба на баба му, но той не беше там.

Оставих цветята на гроба. Стомаха ме болеше, сякаш се огъваше.

Сълзите бликнаха от очите ми.