Елън Шрайбер - Вампирсвил

Като дете единствените духове, които аз чух да пищят бяха актьори покрити с чаршафи. Бяхме на посещение със семейството ми във фабриката за шоуто Призрачна Къща.

— Това беше входа на призрачната къща — припомних си аз, отправяйки се към счупена метална врата отпред на фабриката. Думите МАХАЙТЕ СЕ ДОКАТО МОЖЕТЕ! все още стояха изписани със спрей на вратата от миналия Хелоуин.

Александър освети пътя ни със фенерчето си. Отворих вратата и се вмъкнахме вътре.

Няколко рисунки на хумористични епитафии все още стояха на бетонните стени.

Александър и аз внимателно вървяхме през разхвърляните кутии и се отправихме към главната част на фабриката. В залата с площ от 25 000 квадратни метра нямаше абсолютно нищо освен прах. Кръгли, безцветни белези се виждаха на пода, където машините са били позиционирани. Половината от стъклата на прозорците ги нямаше благодарение на десетилетие вандалщина, игри на бейзбол и заблудени птици.

— В тази стая влиза твърде много дневна светлина — каза Александър, гледайки липсващите прозорци. — Да продължим да търсим.

Александър учтиво ми подаде ръка, като викториански джентълмен и осветявайки със фенерчето ме поведе надолу по тъмните стъпала на стълба.

Преминахме през помещение, което със сигурност е било стая за преобличане на служителите. Стаята без прозорци изглеждаше перфектна за дом на вампири. Няколко шкафчета стояха изправени до стената и дори имаше няколко дървени пейки. Сега помещението изглеждаше като сметище за отпадъци, застлано с кутийки, торбички и няколко захвърлени гуми на колела. Не се виждаха никакви ковчези.

Мазето беше огромно, студено и влажно. Няколко пещи с размера на мамут бяха разположени в средата на стаята. Почти можех да чуя оглушителното бумтене на горящите цепеници. Сега металните врати бяха ръждясали и разкривени, а няколко дори лежаха на циментовия под.

— Уау, с още няколко паяжини и един-два призрака това място ще да е перфектно — казах аз.

— Може да е наше — отговори ми Александър, държейки ме близко до себе си.

— Можем да сложим триножника ти ето там — казах аз и му посочих към празния ъгъл. — Ще имаш предостатъчно пространство да рисуваш.

— Можем да направим рафтчета за колекцията ти от прилепчета.

— И да си донесем тук огромен телевизор, за да гледаме филми на ужасите. Няма да ми се налага да ходя на училище и ще е тъмно по 24 часа на денонощието.

— И никой няма да ни закача нито футболни сноби, нито дори отмъстителни вампири — каза с усмивка Александър.

Точно тогава чухме лай.

— Какво беше това? — попитах аз.

Александър повдигна веждата си и се заслуша.

— По-добре да тръгваме. — Предложи ми ръката си и ме поведе извън мазето, към предната част на сградата.

В една малка ниша Александър откри друга стълба и освети пътя ни обратно към приземния етаж.

Докато Александър изследваше една канцелария, аз разучавах коридор пълен с кутии, парче картон, което покриваше прозореца и товарен асансьор от каменната ера.

Махнах картона от прозореца, за да пропусна светлината в огромния асансьор.

Тежката врата на асансьора висеше отчасти отворена. Не можех да видя ясно вътре, така че се промъкнах под ръждясалата врата. Когато стъпих вътре, чух отвратителен скърцащ звук. Бързо се обърнах, за да видя как вратата се затваря.

Стоях в абсолютна тъмнина. Не можех да видя по далеч от носа си.

— Александър! Измъкни ме от тук! — крещях аз.

Удрях по вратата.

— Александър! Аз съм в асансьора!

Опипах цялото табло, усилено опитвайки се да намеря бутон, който да натисна. Повърхността беше гладка. Опипвах отсрещната стена и открих нещо, което сметнах за лост. Опитах се да го дръпна, но не помръдна.

Обикновено тъмнината ми носеше успокоение и намирах утеха в плътно затворени пространства. Но сега бях в капан.

Умът ми започна да мисли за бедните души, които бяха срещнали съдбата си в асансьора на фабриката Синклеър. Представих си кървавите нокти останали забити във вътрешната част на вратата с десетилетния, служещи за гробница на младите вандали.

Имах чувството, че ще си остана затворена тук завинаги.

Чух скърцането на въжетата. Тежки стъпки отекнаха по дъските над мен.

— Александър! Измъкни ме от тук! Веднага!

Почудих се дали въжетата след толкова време все още бяха непокътнати; и ако не, то асансьора можеше всеки момент да полети надолу към недрата на мазето.

Дори ми се стори, че чух писъците на призраците — докато не осъзнах, че писъците идваха от моята уста.