Елън Шрайбер - Танц с вампир

Подбелих очи.

— Ще сме пред вратата — предупреди ни момчето Били.

Аз се вмъкнах на пръсти вътре, Александър ме последва плътно.

Сгъваемите маси все още бяха претрупани с пластмасови съдове. Телескопът на Хенри беше сложен до предния прозорец. Черната завеса, която отделяше двете стаи на къщата една от друга беше дръпната. Първият път, когато я бях отместила, бях видяла ковчезите на Джагър и Луна. Те обаче бяха махнати оттам последният път, когато двамата с Александър проверихме. Този път, обаче, не бях сигурна какво щях да намеря вътре.

Поех си дълбоко въздух и рязко отместих завесата.

Стаята беше празна.

Какво търсеше той?

Все трябваше да има нещо, което се спотайвало откакто бяхме дошли да проверим дали Джагър и Луна са си отишли.

— Предполагам, че Валънтайн не е отседнал тук — казах аз.

— Може би планира да го направи — предположи Александър.

В ъгъла, една малка вратичка беше леко открехната. Аз се пресегнах вътре и открих кутийка за карти, скрита в сенките. Може би беше свещник, калаен бокал или пък готическите сенки, останали на Луна. Или по-вероятно буркани от мъхове и спори, които Хенри се канеше да изучава с помощта на микроскопа си. Надникнах вътре и открих нагънатата хартия.

Махнах гумената ластичка и бързо развих листите. Бяха гравюри, също като онези, които Джагър бе използвал да украси къщата на дървото, изоставената мелница и апартаментът си в Клуба Ковчег.

— Джагър трябва да ги е оставил — заключих аз.

— Времето ви изтече! — дочух брат ми да вика.

Нямах време дори да прочета надписите на гравюрите. Навих ги обратно, сложих гумената ластичка и ги шмугнах под ризата си.

Дръпнах завесата и видях Хенри и момчето Били да ни гледат, сякаш бяхме загазили.

— Какво е това? — попита Хенри с обвинителен тон.

— Какво „какво“ е това? — лошо изиграх аз шокираното си изражение.

— Това под ризата ти — обвини ме Хенри.

Неохотно ги извадих.

— Имаш предвид тези? Просто непотребни листи хартия.

— Това са моите карти! — Той протегна ръка. Нямах друг избор освен да му ги дам, макар и да не бяха карти. Хенри дръпна завесата, сложи ги в един малък килер и заключи вратата.

В този момент всички дочуха далечен вой, идващ откъм няколко кучета в далечината.

Изведнъж атмосферата се промени. Александър сякаш се разсея, вниманието му се отвлече.

Той излезе на терасата на къщата.

Аз насочих телескопа към небето и надникнах през него. Улицата на Хенри не беше нищо повече от едно размазано петно, тъй като микроскопът не бе фокусиран добре, но все пак можех да различа едно малко белокосо момче, което гледаше право към мен.

Ахнах и бързо фокусирах изображението. Момчето, една по-малка версия на Джагър, в бяла тениска и прекалено големи черни шорти, летеше надолу по улицата, качено върху скейтборд направен досущ като ковчег.

— Стой далеч от Валентин — заповядах на Били когато минавахме през прага на къщата ни. — Ще си навлечеш неприятности.

Били подбели очи.

— Само защото не дойде? Сигурно нещо му е изникнало — предположи. — Освен това, съм сигурен, че просто е самотен. Никога не съм го виждал в училище, вероятно се нуждае от приятел — каза той спирайки на стъпалото.

— Няма значение; ти вече си имаш приятел.

— Не си ми шеф.

— Да се мотаеш с него може да ти докара всякакви неприятности.

— Откъде знаеш? Дори не го познаваш.

— Само предполагам.

— Защо, защото има татуировки и носи черно? Съдиш Валентин, както всички останали съдят теб. Това, че се лакира в черно, не го прави чудовище — нали това беше защитата ти през всичките тези години. А погледни се сега, държиш се точно както хората реагират на теб.

Били щеше да има право, ако Валентин не беше вампир.

И все пак, може би брат ми беше прав. Може би Валентин приличаше повече на Александър, отколкото на Джагър. Може би всичките ми догадки в крайна сметка бяха безпочвени.

— Когато започнеш да се вслушваш в другите и аз ще започна да се вслушвам в теб — каза и се качи по стълбите към стаята си.

На влизане в кухнята намерих мама да забърсва плота.

— Какво става? — попита.

— Нищо — отвърнах, отваряйки хладилника.

— Веднъж, ни караш да викнем и брат ти да вечеря с нас, а след това му крещиш.

— Не е ли нормално? — казах, докато си вземах си сода.

— Предполагам, че е… — съгласи се.

Затворих вратата на хладилника.

— Имам новини — казах. — Ще ходя на бала.