Елън Шрайбер - Танц с вампир

— Този обаче имаше и зяпаше право в мен — настоя брат ми.

— Сигурно е заради цялата тази сода, която погълна, — започнах — комбинирана с шоколадовата мелба, която изяде в Клуба по крикет. Размътили са мозъка ти.

— Нека да се успокоим — нареди майка ми. — И двамата трябва да поспите малко преди училище.

Тя отиде до прозореца и надникна навън. После сви рамене и дръпна пердето. Изключи лампата на бюрото.

— Ето, всички сенки изчезнаха.

Момчето Били ме приклещи в ъгъла до вратата, докато майка ми слизаше надолу по стълбите.

— Знам, че и ти го видя — каза той. — Това, че не каза на мама, не означава, че ще успееш да го хванеш. Това нещо няма да стане новия ти домашен любимец.

— Не се безпокой. Няма да мога да си позволя да го храня — казах аз искрено и го избутах от пътя си.

Същата нощ спах по-неспокойно от обикновено. Не беше само заради дрямката в ковчега на Александър, която бе объркала режима ми, просто бях въодушевена. Аз, Рейвън Мадисън, бях прекарала деня, сгушена в ковчег, с гаджето си вампир. Исках да го изкрещя, колкото ми държат дробовете! Отидох до прозореца и се взрях в непрогледния мрак. Не исках да съм сама.

Бих дала всичко, за да прекарам вечността с Александър в таванската му стаичка, в уютния ни ковчег. Но това си имаше цена. Трябваше да кажа „сбогом“ на всичко, което познавах и обичах — родителите ми, най-добрата ми приятелка Беки, дори и на момчето Били.

И освен това щях да заменя смъртните си отмъстители с безсмъртни. Почудих се дали като вампир, щях да съм по-близка със семейство Максуел. В подземния свят, като изключим Александър, вероятно щях да се окажа дори по-самотна отколкото сега в Дулсвил.

Излегнах се в леглото си, а Кошмар се сви в краката ми, докато аз правех бегли скици на Валентин в дневника си Оливия Ауткаст. Приличаше на анимационен герой, със стърчаща бяла коса, татуировки и пиърсинги.

Над него, нарисувах един прилеп със зелени очи. Замислих се къде би могъл да спи един единадесет годишен вампир през деня — може би в гробището на Дулсвил? Или в някое таванска стая на някоя стара църква? А може би се криеше в купчините листа в Оукли Уудс. Почудих се и какво може да прави през нощта сам в града — да шпионира разни смъртни, да търси свободни къщички на дърветата или да набелязва бъдещата си плячка? Но после се замислих колко самотен трябва да е Валентин без родителите си, изолиран от приятелите и закрилниците си. Дали не е избягал от къщи? Защо не бе с Джагър и Луна?

После нарисувах и Джагър — синьозелените му хипнотични очи, татуировката му на череп, бялата му коса с кървавочервени краища. Над него, направих скица на прилеп с пронизващи синьозелени очи. Почудих се какво ли наистина искаше Джагър от живота. Беше ли се върнал в Румъния, за да хапе вратовете на тийнейджъри, излезли по клубовете през нощта? Дали наистина искаше да стане футболна звезда, както Луна ми бе доверила, по същия начин, по който жадуваше за кръв?

Нарисувах образа на Луна. Готическата принцеса-фея, с дълга бяла коса и кукленско сини очи, пременена в тясна черна рокля и розови гумени гривни, с колие, плътно около врата й, и розови кубинки. Над нея нарисувах прилеп с морскосини очи. Тя бе сродната ми душа. Представих си я в Румъния, в някой подземен клуб, мигащите светлини проблясвайки срещу нея като малки духчета, докато тя танцува през цялата нощ, правейки се на разсеяна за красивите купонджии около нея, чакайки за идеалния момент да спре и да впие зъби в избрания от нея.

Тя бе свързана с брат си Джагър, но някой ден щеше да се обвърже с друг вампир за вечността.

Луна наистина ме бе приела за вампир. Правеше комплименти за стила ми, вместо да се отвращава от него като всички останали.

Но връзката ни бе изградена главно върху лъжи. Аз я бях убедила, че принадлежа към Подземния свят, а те ме бе заблудила, че желае Тревър, докато всъщност искаше Александър през цялото време.

Предполагам, че в самозаблуждението си, бяхме една за друга.

Сигурна бях, че Александър можеше да нарисува вампирите така, все едно гледаш снимка, но и аз бях способна да уловя душата им. Образите ме гледаха сякаш бяха живи. Затворих дневника си, оставяйки разделителя на семейство Максуел и насочих мислите си към утрешния ден, когато двамата с Александър най-сетне щяхме да имаме възможност да сложим край на нашествието им в Дулсвил.

На следващото утро, коридорите на гимназията бяха украсени с постери за наближаващия бал. Знаци, които гласяха VIVA LAS VALENTINES, както и доста червени, бели и розови сърца заемаха стените на класните стаи и фоайета.