Елън Шрайбер - Танц с вампир

Завъртях се.

— Александър?

Не усетих познатото усещане от близостта на приятеля си. Обърнах се отново и внимателно и бавно запълзях напред.

Бе невъзможно да определя точно къде съм. Изучавах земята и се опитвах да видя дали не съм оставила следи, но кубинките ми не се бяха очертали нито върху пръстта, нито върху изсъхналата трева. Пристъпих още веднъж, без да знам дали отивам към улицата, или навлизам още по-надълбоко в гората.

Кучето изви още веднъж. Този път воят му се проточи във времето. На кого ли виеше, може би на Валентин, а може би на истинската ми любов?

— Александър, къде си?

Спомних си, че родителите ни ни чакат в Клуба по крикет. С Александър трябваше да сме се върнали още преди да са сервирали супата. А ако аз не се бях отклонила от пътя сигурно все пак щяхме да се върнем преди да са сервирали основното.

— Александър! — извиках отново.

Тогава осъзнах, че ако Валентин бе тук, то непрестанно ми викане щеше да му подскаже къде точно се намирам.

Усетих раздвижването на дърветата над мен. Едва успях да видя нещо, което приличаше на две изплашени катерички, устремени нагоре по един клон, бягащи от някакво крилато създание. Заприлича ми на птичка, тогава обаче луната освети малкото му подобно на мишка лице. Не беше птица — бе прилеп. За кръжа първо на място, а после се стрелна право към мен.

Вдигнах ръка, за да предпазя лицето си.

— Александър!

Нищо не стана.

Отворих очи и видях създанието да отлита надалеч, през една пролука в клоните на дърветата, към нощното небе, докато най-накрая не изчезна.

Една ръка здраво ме хвана за рамото.

Отворих уста, за да извикам, но не успях да издам звук. Обърнах се.

— Казах ти да ме чакаш отвън, на улицата! — скара се гаджето ми.

— Това ти ли беше?

— Какво дали съм бил аз?

— Онзи прилеп?

— Какъв прилеп? — Александър махна няколко клонки от косата и ризата ми, които знаех, че вижда ясно, въпреки тъмнината и хвана ръката ми. — Да вървим, да вземем брат ти — нежно заповяда той.

Докато ме водеше обратно през гората, аз се взирах нагоре, към луната, чудейки се какво, или може би кого, бях видяла току-що.

Библиотеката на Дулсвил бе една голяма самотна двуетажна тухлена сграда от края деветнадесети век, украсена с бели колони в колониален стил.

Най-хубавите ми спомени от нея бяха по време на Хелоуин. Библиотекарите даваха всичко от себе си да я направят страшна и забавна. Украсяваха лавиците с паяжини, залепяха пластмасови паяци по компютрите и слагаха „страховитите“ автори като Едгар Алън По, Мери Шели и Стивън Кинг на показ. На вратата бях посрещана от вещица, а върколак проверяваше взетите книги.

За жалост, днес не беше Хелоуин и щях да проверявам нещо повече от литература. С Александър промъкнахме бързо през автоматичните врати и покрай кутията за „Стари книги“, покрай таблото информиращо за предстоящите събития, количката с наредени наскоро върнати книги и кръговото бюро „Информация“.

Погледнахме зад всяка лавица, за да видим дали Валентин не се крие зад нея. Библиотеката беше празна — нямаше нито редовните, нито случайни посетители — като изключим няколкото члена на Клуба по Математика, които убиваха времето си, сърфирайки из Интернет. Други няколко, като нас, се мотаеха в секцията с книги за тийнейджъри. Валентин не беше наоколо, както и Били.

Една млада жена с кариран пуловер и дънки разпределяше книгите.

— Мога ли да ви помогна? — попита ни тя.

— Можете ли да ми кажете къде е партито на Клуба по Математика? — попитах.

Тя посочи към стълбището и стоящият в близост до него асансьор.

— На долният етаж, зад отдела за детска литература, в залата за конференции.

Докато с Александър се спускахме по захабеното стълбище, усетих странната миризма на стари книги, примесена с опияняващият мирис на пица със сирене.

На долния етаж видяхме един фонтан направен от камъни и вода, която се спускаше надолу обливайки цялата стена. На дъното му плуваха няколко големи златни рибки и разпръснати златни и сребърни монети като потънало съкровище. Една жена бе седнала до него с детето си, докато то невинно се опитваше да улови малките жълти плувци.

— Майка ми ме водеше тук, когато бях малка. Даваше ми пени, за да го хвърля във фонтана — споделих със Александър, докато подминавахме една кръгла маса пригодена за дечица, с натрупани върху нея книжки с картинки. — Желанието ми винаги беше едно и също. Да стана вампир — взрях се в очите му. — Може би сега най-сетне ще се сбъдне.