Елън Шрайбер - Танц с вампир

Очевидно татко не се предаваше толкова лесно.

— Той обожава големите телевизионни екрани. Достатъчно ми мънка на главата. Ще трябва да го търпя седмици наред.

— Не искаш по-малкият си брат за помощ, нали? — попита майка ми. — Пол, мисля, че я засрамваме. Ще спрем да задаваме толкова много въпроси.

— Не, вие сте страхотни — успокоих аз родителите си. — Просто смятам, че ще се разстрои, че сме били наблизо, но не сме го поканили. Какво ще кажете двамата с Александър да притичаме и да го вземем? — предложих аз. — Само на няколко пресечки е. Ще се върнем, преди да е дошла вечерята.

— Той е на свое собствено парти — каза татко. — Точно сега вероятно си разменят някакви числа за игра или нещо подобно.

— Е, ако наистина искаш това… Пол… — наблегна майка ми.

— Добре, добре, ще го взема — предаде се баща ми, слагайки салфетката си на масата.

— Не — аз искам. Александър никога не е бил в библиотеката — казах аз и станах, преди баща ми да е успял.

Той ме погледна подозрително.

— Сигурна ли си, че не се измъкнеш, за да отидеш в някой клуб?

— В този град? Не, но ако науча за някой, ще ти се обадя — намигнах му аз.

С Александър се бяхме запътили към място, на което не бях и предполагала, че някога мога да присъствам: щяхме да се изтресем на партито на Математическия клуб.

Хванати за ръце, бързахме през пустия паркинг на мола, после през двупосочната улица и накрая покрай една бензиностанция. Прокраднахме се бързо през малката залесена област до библиотеката, и тогава чухме нещо в далечината: вой на куче.

Спряхме по средата на крачката си. Целият ми врат настръхнаха. Кучето отново нададе вой.

Гората на Изсъхналите Дървета, както я наричаха, се състоеше от два акра необработена площ от гъсти храсталаци и зеленина, обграждаща вътрешен слой на упадък. Дърветата се стремяха към слънцето и дъжда, ала без резултат; всичко, което бе останало бяха просто дървени скелети. Понякога през уикендите вземах нещата, които бях изнамерила от библиотеката и идвах тук, за да напиша домашното си между изгнилите дъбове и явори. Имаше повече изсъхнали, отколкото живи дървета, а веднъж навлезеш ли в гората, гъстите храсталаци бяха достатъчни, за да препречат изгледа към града.

През седемдесетте се пуснал слух, че гората е била убежище на банда рокери-алкохолици. Други твърдяха, че никой, прекарал нощ в гората, не се е завръщал жив.

Уличните лампи озаряваха цялата тази мрачна гледка, придавайки й загадъчно сияние.

— Може би Валентин е там — зачудих се на глас. — Ти можеш ли да го видиш?

— Това, че мога виждам в тъмното, не означава, че имам рентгеново зрение.

— Може би Валентин търси нещо повече от къщичка на дърво — ами, ако иска нещо за ядене? Ако планира да се нахвърли на брат ми на излизане от библиотеката?

Кучето изви отново.

Александър ме погледна сякаш и той бе несигурен за това, какво или по-скоро кой се крие в гората.

— Е, добре — смело каза и се насочи право към дърветата.

Вече започнах да се притеснявам за самите нас. Впих пръсти в ръката на гаджето си.

— Чакай! — предупредих го. — Кой знае какво може да направи. Може би просто трябва да поемем към библиотеката.

— Осъзнаваш, че той е на единадесет, нали? — попита ме Александър.

— Но кръвта, която тече във вените му е същата като тази на Джагър и Луна. Той няма нищо общо с единадесетгодишните. Освен това, знаеш по-добре от мен на какво е способен.

— Права си — съгласи се, хващайки рамото ми. — Ето защо ти оставаш тук. Ако успея да поговоря с Валентин, всичко ще се нареди. Ще се върна скоро.

Александър отмести един клон и изчезна в храстите.

Почаках за момент, сърцето ми туптеше бясно заради тревогата. Не можех да видя нищо от мястото, на което стоях в момента. Нямаше да навредя никому ако надникнех, за да имам по-добра видимост.

Отместих един клон и пропълзях във вътрешността на храста.

Шубрака блокираше по-голямата част от светлината на уличните лампи, затова едва долавях оголените дървета пред себе си. Разходих се около тях с ръка протегната напред към слабата лунна светлина, за да ме води.

Вятърът свиреше между изсъхналите дървета. Подминах една зловеща бяла счупена ограда, само с няколко останали пръчки, наклонени една към друга като надгробни плочи. Успях внимателно да стъпя на няколко дънера, нападали клони и дървета.

Никъде не виждах Александър. Едвам различих скупчените дървета, скали и изтърбушени матраци пред себе си. Точно тогава чух как една клонка изпука.