Елън Шрайбер - Танц с вампир

Нямах много време. Гласовете на задръстеняците се чуваха от все по близо.

— Трябва да те питам нещо… — започнах аз.

— Да? — той се вгледа в мен с очите си в цвят на разтопен шоколад, а копринената му черна коса се вееше около лицето му.

Аз си поех дълбоко въздух. Нямаше проблем да търся призраци или да си правя пикник в гробището, но когато ставаше дума за изливането на душата ми, храбростта ми бе пресъхнала. И дори въпреки че двамата с Александър излизахме от месеци, усещах, че мога да загубя много повече, отколкото ако току — що го бях срещнала.

— Е, това е нещо, което ще сметнеш за много глупаво. Особено след като вече отидохме на Снежния Бал и си беше чиста катастрофа.

— Не казвай това. Все пак танцувах с теб.

Единственият хубав спомен от вечерта беше когато двамата с него танцувахме в салона на гимназията — изкуствените ледени висулки висяха от тавана, фалшивите снежинки се сипеха, изкуствен сняг покриваше земята и меко валеше от гредите от покрива.

— Е, какво искаше да ме питаш? — продължи той.

— Искам да знам…

— Какво?

— Дали ще дойдеш с мен…

— Хайде, кажи ми де!

— … на бала.

Александър млъкна, а веждите му се смръщиха. После той отметна разпиляната коса от лицето си. Мълчанието се нарушаваше само от песента на щурците. Сякаш и те очакваха отговора му, както и аз.

— Но ти не си абитуриентка — каза той объркан.

Бях си фантазирала да каже „да“, бях си го представяла и да ми отказва, макар и да се опитвах да не мисля за това.

— Всички в гимназията могат да присъстват — казах му аз. — Голям късмет имам. Вместо да ме игнорират две години, сега ще съм без кавалер цели четири, и то поред.

— Никой не те е поканил? — попита той шокиран, но очевидно облекчен. — Това е добре, защото ако някой те беше откраднал, щях да му нанеса доста по-сериозни увреждания отколкото Джагър и Валънтайн взети заедно.

Поклатих глава.

— Не искаш да дойдеш, просто го кажи! — извърнах се от него.

Той нежно ме придърпа обратно към себе си.

— Мисля, че вече казах „да“.

— Но ти не си… — замръзнах аз.

— Рейвън, не бих го пропуснал за нищо на света.

Сърцето ми сякаш се разтопи.

— Точно това казах на Беки, че са били точните ти думи!

Протегнах ръце и го дарих с голяма прегръдка. Той ме вдигна, завъртя ме и дълго ме целуна.

— Отвратително! — възкликна момчето Били, изниквайки на верандата. — Какво правите вие двамата тук?

Александър отпусна прегръдката си. Аз оправих ризата си, отметнах косата и изтрих почернените си устни.

— Виждал ли си Валънтайн? — попитах.

— Не, макар че вече трябва да дойде — отговори момчето Били. — Не искам да съм груб, но това не е любовно гнездо. Имаме нови правила… Къщата на дървото е само за момчета. Момичетата не се допускат.

— Хенри, би ли отключил вратата? — пренебрегнах аз коментара на брат ми.

— За да продължите да се натискате вътре ли? — вметна Били.

— Не, изрод такъв, искам да покажа на Александър гледката, която се открива отгоре.

— Човече, всички се интересуват от къщата ти — каза Били и скръсти ръце. — Може би трябва да започнеш да продаваш билети за вход.

— Прав си — отвърна Хенри. — Естествено че винаги ще те пусна, но ще трябва да си заплатиш.

— Да си заплатя? — троснах ядосано аз.

— Аз ще взимам десет процента — иззвъня гласа на момчето Били. — Все пак, това си беше моя идея.

— Пет долара — твърдо каза Хенри.

— Пет долара? Ти трябва да ми платиш толкова, за да не изритам твоята… — извиках аз, тръгвайки към задръстеняците.

— Ето — прекъсна ни Александър, хващайки ме с едната си ръка, и бъркайки в задния си джоб с другата. Извади портфейла си и подаде на Хенри една десетдоларова банкнота.

Хенри я огледа, все едно търсеше току-що изсъхнало мастило.

— Истинска е — казах му аз. — Сега ни дай ключовете.

Хенри извади мобилния си телефон и бързо набра седем цифри на него.

Двамата с Александър любопитно се спогледахме.

Чухме звънене откъм ключалката. После вратата лекичко се щракна и се отвори.

Хенри гордо се загледа в своето собствено и сътворено в домашна обстановка изобретение.

Аз тръгнах към вратата, но задръстените хлапета ме последваха.

— Вие изчакайте тук — наредих им аз. — Не вие си купихте билети, а ние.

— Това е къщата на Хенри.

Александър отново извади портфейла си и изкара още една банкнота, този път пет доларова.

— Това би трябвало да покрие един частен маршрут.

— Без целуване, разхвърляне, или пък пипане на каквото и да е, освен телескопа — нареди той. — Тъкмо го сглобих.