Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

— Нямах предвид… — казах аз протягайки ръка към него.

— Точно това имаше предвид — опроверга ме той равнодушно.

— Не… не това имах предвид. — Тогава осъзнах, че това исках да кажа. Очите ми се изпълниха със сълзи.

Александър ме отведе настрани от навалицата между две сергии. Той отстъпи настрани от една локва от разлята кола, докато аз унило директно нагазих в нея.

Избърса една сълза, търкулнала се по бузата ми.

— Не исках да те обидя — започнах аз. — Аз никога не…

— Знам — ми каза той и продължи да ми говори с нежен глас. — Рейвън, ти имаш пълното основание да си загрижена. Не е като да се среща с някой от друг клас, религия, или интереси. Вампирите по природа са заплаха за смъртните. Това е, което се опитвам да ти кажа още от както се срещнахме.

— Затова казах и това преди малко. Но ти си различен. Затова може би и Дейвън е различен.

— Първо ние не знаем какво е или не е Дейвън.

— Ако той е и прилича на теб това ще бъде страхотно!

— Или може да е като Джагър. Точно затова съм покровителствено настроен към теб. Не разбираш ли?

— Но Александър има вампири, които са точно като теб.

— Какво имаш предвид?

Тъкмо бях готова да кажа на Александър всичко за тайния клуб, когато леля ни прекъсна.

— Трябва да видите една картина — каза ни тя и сграбчи ръката ми. — Няма да повярвате на очите си!

Тя непоколебимо ме повлече през навалицата, като махаше на познати, докато най-накрая не спряхме на една сергия пред къщата на огъня.

На един триножник, точно до една картина на ваза пълна с цветя, бе картина на мен. Облечена в алено-черната рокля с корсет от нощта на бала, с дантелените ръкавици и хванала черния слънчобран, стоях изправена пред имението. Три прилепа кръжаха над мен — единият със зелени очи, един по-малък със сини и един с едно синьо и едно зелено око. Високо зад мен на таванския прозорец завесата беше леко открехната и се виждаше силуета на някой, който ме наблюдаваше.

В ъгъла на картината имаше голяма синя панделка.

— Тя изглежда точно като теб! — отбеляза Леля Либи.

Дейвън изучаващо се вгледа в картината, след това в мен.

— Така е.

— Това съм аз! — ахнах аз.

— Кой я е нарисувал? — попита Леля Либи помощника доброволец на фестивала. — Трябва да открием художника.

— Нямаше информация за художника. Обикновено прикачат снимка, уебсайт и автобиография. Но той явно е искал да остане анонимен.

— Изглежда безупречна, като фотография — наблюдателно каза леля ми.

— Получавахме запитвания и молби за закупуването й цял ден.

— Не можете да я продадете, — започна леля ми, — докато не разберем повече за картината.

— Наистина има необичайна прилика с вас — беше коментара на доброволеца. — Познавате ли художника?

Дейвън, леля и доброволеца изучиха картината в търсене на подпис. Аз стоях изпълнена със страхопочитание, докато Александър се отдръпна назад.

— Ето го! — възкликна леля ми сякаш бе на великденски лов за яйца и тъкмо бе забелязала яйце. В ъгъла поставен в паяжина стоеше изписано името — Стърлинг.

— Стърлинг… Това си ти… — обяви леля на Александър.

Дейвън и помощника се обърнаха към Александър.

— Значи за това остана в града? — попитах аз Александър.

— Джеймсън настоя да участвам — каза той смутено.

— Това е моята племенница — обяви гордо леля ми. — А гаджето й е художника.

— Много се радвам да се запознаем — му каза помощника така сякаш виждаше някаква знаменитост. — Ето визитката ми. Знам, че един изкуствовед от галерия се интересуваше от тази картина. Ако имате и други съм сигурен, че ще се радва да види и тях.

— И затова остана толкова дълго в Хипстървил. Подготвяше се да покажеш творбите си на този художествен фестивал.

Александър не ми отговори.

— Защо не ми каза? — попитах го, стискайки ръката му.

— Сигурен съм, че има доста неща, които и ти не ми казваш — каза той, сочейки към отпечатания прилеп на ръката ми.

Няколко часа по-късно годишният художествен фестивал беше към края си. Продавачите опаковаха нещата си, а сергиите се разглобяваха. Ние четиримата седяхме на ръба на фонтана с пълни стомаси и с крака уморени от ходене.

Леля Либи и Дейвън се отдалечиха бавно към изхода на фестивала намиращ се на няколко метра от нас, за да си кажат лека нощ, докато аз и Александър се сгушихме до водопада.

— Ще дойда да те взема утре вечер — каза Александър с ръка на рамото ми. — И ще ти нося изненада.

— Нямам търпение. Ще броя секундите!