Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

Две момичета, едното от които бе облечено в дълга рокля с корсет, а другото в тениска с надпис My Chemical Romance T-shirt 23 23 My Chemical Romance T-shirt — американска рок група от Ню Джърси — Б.пр. , панталони и пъстри гуменки, влязоха в будката пред нас. Това бяха Скарлет и Оникс.

Оставих Александър при сергията с керамика, приближих се до момичетата и ги потупах по рамото.

Те се обърнаха към мен едновременно. Осъзнах, че нямах никакво готово обяснение за Александър и Леля Либи от къде познавах тези готически момичета. Във всеки момент Оникс и Скарлет щяха силно да ме прегръщат и аз ще трябва да обяснявам от къде се познаваме. Те очевидно не посещаваха гимназия Дулсвил. Не бяха и далечни роднини. И обяснението, че съм ги срещнала в един вампирски клуб най-вероятно нямаше да свърши работа.

Но когато очите ни се срещнаха техните бяха празни.

— Срещали ли сме се? — попита Скарлет.

Сърцето ми замря. Почувствах се както, когато на пет в училище се опитах да играя на кикбол с излезлите като от каталог съседски деца, а те взеха топката и се скриха вътре. Последните две нощи се бях забавлявала с тези две момичета и между нас мигновено се бе породила силна връзка като при стари приятелки. Но очевидно май бях сбъркала. И тогава изведнъж разбрах. Те се страхуваха, че аз ще разкрия истинската им самоличност.

— Помислих, че те познавам — казах й разбиращо и все пак тъжно.

— Случва ни се през цялото време — отвърна Скарлет.

Момичетата огледаха Александър, който вече ме настигаше.

Оникс бързо ми намигна преди да се обърнат и да се отдалечат.

— Кои бяха тези? — попита ми Александър и сграбчи ръката ми.

— Мисля, че ги видях в „Клуб Ковчег“ — признах му честно.

— Като заговорихме за него — какво прави вчера? — попита той.

— Ами, никога няма да ми повярваш.

— Отиде в „Клуб Ковчег“! — възкликна той.

— Откъде знаеш? — объркано го попитах аз.

Той посочи към избелелия прилеп на ръката ми.

— О, това… — казах аз.

— Рейвън, помолих те да не ходиш там. Не искам да ти изглеждам твърде покровителствено, но… Обещай ми, че няма да ходиш отново.

— Не е толкова лошо, колкото изглежда — защитих се аз. — Отидох с Леля Либи. В действителност идеята беше нейна.

Александър изглеждаше изненадан, но и облекчен.

— Чух ли някой да споменава Клуб Ковчег? — леля ми застанала на няколко метра от нас се завъртя и гордо ни показа лакираните си в черно нокти. — Изкарахме най-върховната вечер! Пихме коктейл „Лудница“. Чувствах се поне десет години по-млада.

Александър се засмя. Можех да позная, че си представяше как леля ми се опитва да призове призраци на бара.

— Може би трябва да го посетим заедно — предложи леля ми на Дейвън. — Ходил ли си там?

Чаках отчаяно да чуя отговора му. Въпреки че беше по-възрастен от двама навършили пълнолетие посетители на клуба взети заедно нямаше да се изненадам, ако беше ходил там.

Бях заинтригувана да чуя отговора му.

— Говори се, че има таен клуб в подземието. Истинско местенце за вампири — Той се засмя.

С Александър се спогледахме.

— Не видяхме нищо такова, когато бяхме там — призна леля ми. — Но звучи забавно.

— Това е само слух, който чух — каза ми той.

Как можеше Дейвън да знае за свърталището на вампирите? Можех само да предположа, че той самият го е посетил.

Продължихме да вървим и минахме покрай будка за стъклени орнаменти и фигурки.

— Ще ви настигнем после — извиках аз на леля и дръпнах Александър вътре.

Александър наблюдаваше как занаятчията оформи стъклото в мъничък слон.

— Имам едно подозрение спрямо Дейвън — прошепнах му аз.

— В какво го подозираш? — попита ме той хипнотизиран от горящата факла.

— Че той е… — след това хванах лицето му, обърнах го към мен и оформих с устни думата вампир.

Александър се засмя и се обърна отново да наблюдава как занаятчията оформи малкия хобот на слона.

— Възможно е — настоятелно казах аз.

— Да, така е.

— Виждаш ли? Значи ми вярваш! Дейвън не обича да го снимат и Леля Либи сподели, че погледа му бил хипнотизиращ. Той не се появи преди залез слънце и сега говори за вампирски клубове.

— И какво ако е?

— Тогава трябва да я предупредим.

Изведнъж Александър вече не бе така заинтересован от скулптурата.

— Не искаш леля ти да излиза с вампир? — тъмните му очи не можаха да скрият тъгата му. Карах Александър да се чувства по същия ужасен начин, по който аз се почувствах, когато Скарлет не ме позна или когато съучениците ми ме игнорираха. Все пак Александър беше вампир, а аз току-що му казах, че не искам собствената ми леля да се среща с някой от неговия вид.