Виктор Юго - Скръбта на Олимпио

Кажи ми, самота, о, чист простор, кажи ми,
Природо, прислонена сред тоя пустош див,
щом двамата заспим сред сенките незрими,
тъй както спи в ковчега мъртвецът мълчалив,

нима безчувствени вестта ще ви остави,
че сме навеки в гроба, а с нас и любовта,
и всичко ще цъфти и в мирните забави
ще пее и танцува с усмивка на уста?

Нима, съзрели ни да скитаме нехайни —
два призрака — сред урви, горички и скали,
не ще ни кажете една от тия тайни,
които всеки с близък човек ще сподели?

Нима без капка жал за времето умряло
ще гледате как — сенки — отново тук вървим
и тя ме води пак, прегърнала ме вяло,
към някой извор, плачещ със стон неутешим?

И ако някой път за свойта страст гореща
приют и други найдат сред злачните листа,
не ще ли чуват там — и те! — при всяка среща:
— Спомнете си, о, живи, за мъртвите в пръстта!

За твърде кратко Бог поля, реки, морави
и езера ни дава, и свод необозрим,
и глухите скали, и мрачните дъбрави —
любов, мечти, надежди под тях да прислоним.

А после взема ги. И духва той свещта ни.
И нашата заслона потапя в мрачина.
И казва на дола, люлял ни в свойте длани,
да заличи следите и наште имена.

О, забрави ни, дом, ти, сенчест двор, градина!
Бълбукай, весел ручей! Ликувай, птичи глас!
Расти трева! Обвий и моя праг, лозина!
Не ще ви пак забравим, забравени от вас!

Защото сянката на любовта сте вие!
Оазисът сте вие, жадуван все така!
О, дол — велик приют, към тебе път се вие,
по който, цели в сълзи, вървяхме за ръка!

Напускат страстите сами душата свита,
едната взела маска, а другата — кинжал:
палячовци на път, чиято пъстра свита
преваля с глъч и песни баира оголял.

И само ти, любов, не гаснеш! Нека бликат
лъчите, твоят факел мъглите да срази.
Младежът те кълне, боготвори — старикът;
че радост за едни си, за други си сълзи.

Когато натежи от старостта главата
и сам, без цел, без поглед, без помисъл за грях,
човек усети, че е гроб на нищетата —
с илюзии изтлели и целомъдрен прах;

и плахата душа се спусне в наште бездни,
за да брои сред ада на ледената гръд
угаснали мечти и мъки безполезни —
тъй както мъртъвците след битка се броят —

и както смел търсач в ръката с факел скита
извън света реален, извън света засмян,
тя стига дъното на тая бездна скрита,
по-страшна и от дъно на мрачен океан;

и там, сред тая нощ, зловещо помрачняла,
душата в гърч ужасен от гниещия свят
усеща нещо как потрепва зад воала…
И тоя трепет в мрака си ти, о, спомен свят!“