Джон Ъпдайк: „А. & П.“

Разбирате, нали, едно е да видиш момиче по бански на плажа, където може би от ослепителното слънце хората не се заглеждат много-много един в друг, а друго е то да ти се изпречи под флуоресцентните лампи в хладния хамбар на „А. & П.“ сред тия купища от пакети и кутии и да ти зашляпа босо и голо по зелено-белия шахматен линолеум.

— Ох, майчице — обажда се Стоукси до мен, — свят ми се завива!

— Злато мое — казвам аз, — прегърни ме здраво.

Стоукси е женен и има вече две дечица, обесени на врата му, но така, като гледам, само по това се различаваме. Той е на двайсет и две, а аз станах на деветнайсет през април.

— Това ли е всичко? — пита той, възвърнал тона си на разумен женен мъж. Забравих да кажа, че той се надява в някой слънчев ден, може би през 1990-а, да стане управител на магазин.

Вярно е, че сме само на пет мили от брега, където има голямо летовище, но ние сме точно в центъра на града и жените обикновено си слагат някоя блуза или шорти, или нещо друго, преди да слязат от колата. И то като се има предвид, че повечето са жени с по пет-шест деца и краката им целите са възлясали от разширените вени, та никой няма и да ги погледне. Както казах, ние сме точно в центъра и ако застанете на изхода, ще видите насреща си две банки, енорийската църква, магазинчето за вестници, три кантори за недвижими имоти и най-малкото двайсет и седем-осем мотльовци, които разкопават Главната, че канализацията пак е избила. Не е като на плажа; ние сме на север от Бостън и в града има хора, дето не са виждали океана от двайсет години.

Момичетата са стигнали до щанда за месо и питат за нещо Маккеън. Той посочва, те посочват и се изнизват от поглед зад пирамида от консервирани праскови „Диетична наслада“. Остава ни само да гледаме как старият Маккеън потрива уста и им измерва бедрата. Горкичките, става ми жал за тях. Какво са виновни?

А сега идва печалната част на историята, поне нашите вкъщи казват така, но аз самият не смятам, че е чак толкова печална. Магазинът е почти празен, защото е вторник следобед, та няма какво друго да правя, освен да се облегна на касата и да чакам пак да се появят момичетата. Магазинът е като лабиринт и не знам от кой тунел ще изникнат. След малко те се показват иззад най-крайните рафтове, където са електрическите крушки, разни преоценени плочи с песни на Шестимата карибци или Тони Мартин, или нещо от тоя десен, та да се чудиш защо хабят материал за тях; минават покрай пакетчетата с бонбони и пластмасовите играчки, дето се разпадат на чарковете си още щом някое хлапе ги погледне. Задават се, значи, и пак води принцесата със сиво бурканче в ръка. Между четвърта и седма каса няма човек и я виждам как се двоуми между мен и Стоукси, но пред Стоукси, с неговия вечен късмет, се изпречва някакъв дядка с торбести сиви панталони, който едвам мъкне четири огромни консерви ананасов сок (къпят ли се с него тия старчоци?), тъй че момичетата идват при мен. Принцесата оставя бурканчето и аз го поемам — леденостудено. „Закуска от херинга в подквасена сметана: 49 ц.“ Сега ръцете й са свободни и по тях ни пръстен, ни гривна — голи-голенички, както когато майка я е родила — и ми е чудно откъде ще се вземат парите. С все същата накипрена физиономия тя бръква в мъхавия розов бански и измъква един сгънат долар от улейчето по средата. Бурканчето натежава в ръката ми. Ама наистина ми се видя страшно хитро.

И тогава късметът започва да изневерява на всички ни. Влиза Ленджъл, който досега се е разправял с един камион зелки, и тъкмо да се шмугне зад вратата с табелка „Управител“, където за цял ден се покрива, зърва момичетата. Ленджъл е пълна скука: преподава в неделното училище за изучаване на Библията и т.н., ала нищо не му убягва от погледа. Приближава и казва:

— Момичета, тук не е плаж.

Принцесата пламва, макар че тая червенина може и загар да е, пък аз да го забелязвам чак сега, когато е толкова близо.

— Мама ме изпрати за бурканче херингова закуска.

Гласът й ме сепва — винаги е така, когато за пръв път чуеш нечий глас, — прозвуча толкова вяло и монотонно, и все пак някак тузарски, като провлачи „изпрати“ и „закуска“. По този глас внезапно се плъзвам в гостната им. Баща й и другите мъже стърчат прави в кремави сака, с папионки, а жените, по сандали, си вземат от голяма стъклена чиния херингови хапки, набодени на клечици, и всички държат в ръце чаши безцветно питие, в което плуват маслинка и листчета пресен джоджен. Когато на нашите им дойдат гости, те ги черпят с лимонада, а ако случаят е по-специален, поднасям им бира във високи чаши с рекламни картинки.