Джон Ъпдайк - „Не ще узнаеш, скъпи, колко те обичам“

Момичетата подхващат други песни, не чак толкова хубави, а после преотстъпват сцената на някакъв хилав старец с торбести панталони с тиранти, които той непрестанно опъва напред, наднича в панталоните и току възкликва. Старецът разказва страхотни смехории, при които едрите хубави лелки около Бен се заливат от смях — добродушни дебели работнички и чистачки, сред които досега се чувствуваше като в скривалище. Ала сега го хваща страх от друсащите се тела, усеща заплаха отдолу, сякаш под калта и сламата има някакъв предателски пласт. Измъква се от тълпата и се отдалечава, ала в главата му продължават да ехтят думите на „Ти си мойто слънце“: „Моля те, не ми отнемай слънцето…“ Само парите в джобчето му тежат: да се отърве от тях и ще литне като пух на глухарче.

Приближава до сергията, където се върти колелото, слага петачето си на дъската — в квадратчето с номер 7 — и го загубва. Залага пак там в десетака, но остава и без него. Едва се забелязва, притиснат между хълбоците на двама чичовци с жулещи панталони. И той като тях оставя на ръба четвърт долар, за да му го развалят. Татуираният мъж идва, обира монетите и машинално изплъзва под сръчните си пръсти нанизи от по пет петачета. Бен затаява дъх и с ужас долавя, че в миг мъжът мярва лицето му с разсеян поглед. Едрото тежко тяло загубва плавните си движения и човекът му отброява несигурно пет монети. Между втората и третата поспира. По бузите на Бен избиват петна, сякаш се е наплескал с червило. Пръстите му с посинели кокалчета разтреперано побутват едно петаче към избрания квадрат. Но човекът не казва нищо, връща се при колелото и го завърта. Бен губи три от монетите си една след друга. Чуруликащото колело е лунолико божество, ала пространството между него и Бен е заоблачено от хората и тяхното милосърдие. Когато татуираната ръка — синя риба, котва и, странно защо, дума МИР — се протяга, за да прибере петачетата му, Бен усеща, че изрисуваната кожа нашепва нещо и се сгушва, та да се предпази, от думите, дето ей сега ще го заудрят. Ала човекът не проговаря, а продължава нататък, за да иде до колелото, но Бен усеща, че от него лъха напрегнато смущение, и долавя как между тях двамата кръстосва острият поглед на един чичо в раиран костюм, застанал от другия край на масата. Бърза да провре ръка през стесняващата се пролука, за да остави двете последни петачета пак на 7.

Гуменият език отново се втурва да ближе шумно пироните и докато колелото се върти, татуираният чичо накланя глава да изслуша оня с раирания костюм. Ала неговият език мърда безшумно, само че лекото помахване на уверената му ръка, както и стрелкащият кос поглед са отправени към Бен.

Гуменият език позабавя въртенето, спира на 7… не, на 8. Загуби и вече може да си тръгва. Нещо особено се надига в гърдите му.

— Ей, малчуган! — Чичото с изрисуваните ръце приближава.

Бен разбира, че и да побегне, тия ръце ще се протегнат и ще го склещят.

— А?

— На колко си години?

— На десет.

— К’во, татко ти с лопата ли ги рине?

Хохот разклаща вдървените огромни глави на чичовците около него. Бен разбира, че пак му дават познатата роля, която е играл стотици пъти пред учители и батковци — ролята на шута. Всичко разбира и иска да им обясни, че усеща влагата в очите си и червените петна по бузите си, но че те са от радост, от чувство за свобода, а не задето губи. Но това са толкова много думи; дори едничката дума „Не“ се закача на небцето му и едва се отскубва оттам.

— Дръж! — Човекът ловко нерва през оцветения квадрат двете монети на Бен. Сетне бръква в джоба си. Изважда както обикновено своята купчинка от пет монети, пуска четири пред Бен, ала последната задържа, прихванал я нежно с три пръста, позабавя се, тъй че Бен пак прочита думата МИР, изписана в синьо над китката му, после подхвърля петачето на дланта си и го запраща в мръсния увиснал джоб на престилчицата.

— А сега се омитай, и да те няма повече. Айде, чупка!

Бен опипва монетите и приковал очи в острия ръб на боядисаната дъска, заднишком провира рамене между краката на чичовците. Ала през всичкото време, макар да се задушава от жега и по цялото му тяло да се стичат вадички, той пресмята; излиза, че са го измамили. Четирийсет: той имаше двайсет и пет, десет и пет, а те му връщат шест по пет, значи трийсет. Ама че неправда! Смятат го за хлапе и уж не искат да го ограбват, пък му свиват един десетак. Отиде на вятъра! Загубената монета е сякаш дупчица, през която се оцежда всичко в тоя свят. Измъква се с премалели нозе и гледа да се скрие от всички моряци, дебели лелки и батковци, видели с очите си позора му, а шестте петака в джоба са като тежка буца, която се удря в крака му. Лъскавите звездички, сламата и гирляндите от лампички, върховете на къщите, назъбени като трион, и разпръснатите бели лица сред оня сладък дъх на кал са окичени като коледна елха с прозрачните цветни топчици, дето тежат на миглите му.