Уошингтън Ървинг - Буреносния кораб

Добрата жена наистина била загубила всичко в това неочаквано бедствие, тъй като по време на пожара всички много усърдно се стараели да спасят хубавите мебели на богатите й съседи, та нямали време да мислят за малкото жилище, и нищожната покъщнина на клетата госпожа Хейлихер и затова ги оставили спокойно да изгорят. Нещо повече, ако не била любезната помощ на стария й приятел Питър де Хрод, достопочтената дама и котката й щели да споделят съдбата на къщата. Тя била така обзета от страх и болка от сполетялото я, че лежала изнемощяла и покрусена. Все пак хората проявили към нея присъщата си доброта. След като, доколкото било възможно, мебелите на богатите й съседи били спасени от пламъците, а самите те били посетени своевременно и тържествено и утешени за загубата на имуществото си, като на дамите било изказано съчувствие за изживяното нервно напрежение, хората най-сетне започнали да се сещат и за бедната госпожа Хейлихер. Тя отново станала предмет на всеобщо съчувствие, всички я съжалявали повече от всякога и само ако би могло съжалението да се превърне в пари, то — господи! — колко богата щяла да е тя.

Сега било решено съвсем сериозно да се направи нещо за нея. Ето защо свещеникът я споменавал в молитвите на неделните служби и цялото паство се присъединявало най-усърдно. Дори Кобъс Хрусбек, градският съветник, и мънер Милдолър, големият холандски търговец, се изправяли до своите черковни пейки и не жалели гласовете си, а както се смятало, молитвите на такива известни личности не остават без последствия. Доктор Книперхаузен също я посещавал и й давал безброй безплатни съвети и всички възхвалявали неговата благотворителност. Що се отнася до нейния стар приятел Питър де Хрод, той бил беден човек, чието съжаление, молитви и съвети значели малко, затова той й дал само това, което било по силите му — дал й убежище.

И така, Долф свърнал към бедната къща на Питър де Хрод. По пътя си припомнил цялата нежност и топлота на добродушната си майка, нейното снизхождение към грешките му, слепотата й за недостатъците му и тогава се замислил за своя безделен и лекомислен живот. „Какъв непрокопсаник съм бил — казал си Долф, като поклащал тъжно глава. — Бил съм истински нехранимайко, това е истината. Но — добавил той бързо и скръстил ръце, — нека само да е жива, само да е жива, ще се покажа истински син.“

Като наближил къщата, Долф срещнал Питър де Хрод, който тъкмо излизал. Старецът се отдръпнал ужасен, защото не бил сигурен дали пред него не стои призрак. Но тъй като било посред бял ден, Питър събрал кураж, успокоен, че никой призрак не би посмял да се покаже, когато слънцето грее толкова силно. Сега Долф научил от достопочтения клисар какви слухове и какъв ужас предизвикало тайнственото му изчезване. Всички вярвали, че бил отвлечен от духовете на онези знатни хора, които витаели из къщата, и старият Абрахам Вандозер, който живеел до големите платанови дървета на три километра оттам, твърдял, че когато се връщал една нощ късно у дома чул ужасен шум, който напомнял плясъка от крилата на диви патици, отлитащи на север. Като последица Къщата с призраците вдъхвала десет пъти по-голямо страхопочитание от всякога; никой не се осмелявал за нищо на света да прекара в нея и една нощ, а докторът престанал да ходи там дори денем.

Необходимо било известно време, за да се съобщи на майката на Долф, че синът й се е завърнал, тъй като бедната жена отдавна го била оплакала и духът й бил сломен от утешителите, които всекидневно я развеселявали с истории за призраци и за хора, отвлечени от дявола. Долф я намерил на легло, а другият член на семейството Хейлихер — котката на добрата дама — мъркала край нея, но за съжаление мустаците, на които дължала славата си, били съвсем опърлени. Бедната жена обвила с ръце шията му: „Момчето ми, момчето ми! Нима си още жив?“ От радост, че се е завърнал, за миг тя сякаш забравила всички загуби и грижи. Дори мъдрата котка показала неоспорими признаци на радост от завръщането на младежа. Тя виждала и навярно разбирала, че семейството им е в жалко и окаяно състояние и изпитвала такова съчувствие, каквото изпитват само онези, които са в подобно положение. Но всъщност напразно набеждават котките — те са способни на много по-голяма обич, отколкото предполагаме. Очите на старата дама грейнали, когато видяла, че поне едно същество се радва на завръщането на сина й.

— Тиб те позна! Горкото безгласно животно! — казала тя, като галела петнистия гръб на любимата си котка. После, щом се успокоила, поклатила тъжно глава: — О, мой клети Долф! — възкликнала тя. — Майка ти вече не може да ти помогне! Тя не може да помогне дори на себе си! Какво ще стане с тебе, мое бедно момче?!