Уошингтън Ървинг - Буреносния кораб

— Майко — казал Долф, — не говори така, твърде дълго съм ти бил в тежест, сега е мой ред да се погрижа за теб в старините ти. Хайде, не се тревожи — ти, аз и Тиб ще видим по-добри дни. Аз съм тук, както виждаш, млад, здрав и силен, затова да не се отчайваме; вярвам, че нещата някак си ще се оправят.

Докато продължавала тази сцена в семейство Хейлихер, до доктор Книперхаузен стигнала новината за благополучното завръщане на неговия ученик. Дребничкият доктор съвсем не знаел дали да се радва, или да съжалява. Той бил щастлив от завръщането на Долф, тъй като по този начин лошите слухове за къщата му били опровергани, но му било неприятно, че ученикът му, от когото смятал, че се е отървал, отново ще му бъде в тежест. Докато се колебаел между тези две чувства, съветите на фрау Илси го накарали да реши да използува отсъствието на младежа и да му затвори вратите завинаги.

Ето защо, когато станало време за лягане и можело да се предположи, че подлият ученик ще потърси старата си квартира, всичко било готово за неговото посрещане. След като Долф успокоил най-сетне майка си, той потърсил къщата на бившия си господар и повдигнал чукчето с трепереща ръка. Едва-що похлопал колебливо и главата на доктора с червена нощна шапчица се показала от един прозорец, а тази на икономката, с бяла шапка — от друг. Посрещнали го с куп обидни думи, примесени с безценни съвети, които рядко се дават, освен на приятел в беда или на престъпник на подсъдимата скамейка. За няколко мига не останал нито един прозорец на улицата без нощна шапчица, която да не слуша пискливия глас на фрау Илси и гърленото крякане на доктор Книперхаузен, а новината се предавала от прозорец на прозорец: „О! Долф Хейлихер се е завърнал и отново върши своите лудории!“

Накратко, бедният Долф разбрал, че от доктора няма да получи нищо освен добър съвет — стока, която така изобилствувала, че могла дори да бъде изхвърлена през прозореца; затова той бил склонен да се оттегли и да прекара нощта в скромната къща на Питър де Хрод.

На следната сутрин рано призори Долф се озовал в Къщата с призраците. Всичко изглеждало както го бил оставил. Земята била обрасла с трева, сякаш никой не бил стъпвал там след неговото заминаване. С трепетно сърце той забързал към кладенеца. Надникнал и видял, че е много дълбок и на дъното има вода. Бил се снабдил със здрава въдица, каквато използуват рибарите по бреговете на Нюфаундленд, в края й имало голяма тежест и дебела кука. С нея започнал да опипва дъното и да търси из водата. Открил, че е доста дълбоко; изглежда, имало много отпадъци и откъснали се камъни. Няколко пъти куката му се закачила и едва не счупил въдицата. От време на време измъквал разни боклуци — конски череп, желязно колело и разнебитено ведро, обковано с желязо. Работел вече няколко часа, без да открие нищо, което да възнагради усилията му или поне да го окуражи да продължи. Започнал да се чувства истински глупак, задето се оставил да бъде така измамен от разни сънища, и се канел да захвърли въдицата и всичко останало в кладенеца и да се откаже от по-нататъшното търсене.

— Само още веднъж ще хвърля въдицата — казал той — и край!

Както опипвал дъното, усетил, че тежестта се плъзва, сякаш попада в пролука между камъните, и като я изтеглил, почувствувал, че куката е закачила нещо много тежко. Трябвало да дърпа въдицата много внимателно да не би да се счупи от тежестта. Постепенно боклукът, наслоен върху закачения предмет, започнал да се свлича, той го измъкнал на повърхността и изпаднал във възторг, когато видял, че на края на въдицата просветва нещо като сребро. Задъхан от нетърпение, Долф го изтеглил до ръба на кладенеца, учуден от голямата му тежест и уплашен, че всеки миг куката може да се изплъзне и намереното отново да падне на дъното. Най-сетне го извадил успешно и го сложил до кладенеца. Оказало се голяма сребърна купа със старинна форма, богато украсена с герб, подобен на този над камината у майка му, гравиран от едната й страна. Капакът бил завързан с тел. Долф с треперещи ръце я размотал и като вдигнал капака — гледай ти! Съдът бил пълен с големи златни монети, каквито не бил виждал. Явно било, че е попаднал на мястото, където Килиан Ван дер Спихел бил скрил съкровището си.

От страх да не би някой случайно да го види, Долф предпазливо се отдалечил и заровил купата с парите на тайно място. След това разпространил ужасни истории за Къщата с призраците и уплашил всички така, че никой не се приближавал до нея, докато в същото време той често ходел там по време на буря, когато наоколо нямало жива душа; макар че всъщност не се осмелявал да ходи там по тъмно. За пръв път в живота си бил толкова прилежен и работлив и новото си занимание — претърсването на кладенеца с въдица — вършел с такова постоянство и успех, че не след дълго измъкнал достатъчно пари, за да стане, в онова скромно време, богат до края на живота си.