Уошингтън Ървинг - Буреносния кораб

Спътникът на Долф вървял, мъжете му кимали, а жените им го поздравявали. Всички приятелски го наричали Антъни, тъй като в тази крепост на патриарсите, където всички били израснали заедно, имало обичай да се наричат с малките си имена. Господин Антъни не се спирал с тях, за да пусне някоя от обичайните си шеги, тъй като горял от нетърпение да се прибере у дома. Най-сетне стигнали до къщата му. Тя била доста голяма, построена в холандски стил, с големи железни фигури на фронтоните, които посочвали датата на построяването и по този начин ставало ясно, че е от най-ранните години на заселването.

Вестта за завръщането на господин Антъни го изпреварила и всички от домакинството били на крак. Цял куп негри, възрастни и деца, се били насъбрали пред къщата да го посрещнат. Старите беловласи негри, побелели на служба при него, се смеели радостно и правели неловки поклони и гримаси, а негърчетата скачали около коленете му. Но най-щастливото същество в къщата било едно младо, закръглено, цъфтящо момиче — неговото единствено дете, най-свидно на сърцето му. То изскочило от къщата, но щом видяло непознатия млад мъж с баща си, за миг си припомнило цялата свенливост на девойка, отгледана и възпитана у дома. Долф се втренчил в нея с удивление и радост — дотогава не бил виждал толкова миловидна девойка. Била облечена според добрия стар холандски вкус, с дълъг корсет и набрани къси фусти, които великолепно прилягали на тялото й и очертавали женствените й форми. Косата, завита под кръглата шапчица, разкривала красивото й чело. Тя имала хубави сини засмени очи, стегната тънка талия и леко закръглен ханш — с една дума, представлявала едно малко холандско божество и Долф, който никога не спирал по средата на желанията си, се влюбил безнадеждно в нея.

После сърдечно поканили Долф в къщата. Вътре си личала странната смесица от вкуса и навиците на господин Антъни и разкоша на неговите предшественици. Стаите били обзаведени с хубав стар махагон, в бюфетите и шкафовете просветвали релефни сребърни сервизи и рисувани порцеланови съдове. Нал камината в гостната, както обикновено, бил окачен семейният герб, нарисуван и поставен в рамка, над който висяла ловджийска пушка за патици, а до нея — индианска торбичка и барутница. Стаята била украсена с много индиански вещи като лули на мира, томахавки, ножове за скалпиране, торби за лов и огърлици от раковини; имало също така различни рибарски принадлежности и две-три ловджийски пушки за дивеч в ъглите. Домакинството, както изглежда, се водело до известна степен според прищевките на господаря, като тук-там се долавяла леката намеса на дъщерята. Навсякъде царяла патриархална простота и добронамерено великодушие. Негрите влизали в стаята, без да ги повикат — просто да погледнат господаря си и да чуят за неговите приключения; стояли до вратата, докато свършел някой разказ, а после с широка усмивка отивали в кухнята да повторят чутото. Няколко негърчета играели на пода с кучетата и си поделяли с тях хляба и маслото. Всички домашни изглеждали здрави и щастливи и когато масата била сложена за вечеря, разнообразието и изобилието от хубави домашни лакомства доказвали щедростта на господин Антъни и забележителните домакински способности на дъщеря му.

Вечерта в къщата се отбили някои от най-видните личности на града от родовете Ван Ренселар, Хансеворт, Розебом, както и други от приятелите на Антъни Ван дер Хейден, за да чуят разказа му за пътешествието, тъй като той бил Синдбад Мореплавателя 5 5 Герой от арабска приказка. — Б.р. за град Олбъни, и неговите подвизи и приключения били любима тема за разговор на жителите. Докато те седели до вратата на хола, разменяли си клюки и си разказвали дълги истории до мръкване, Долф се бил разположил удобно на една пейка и забавлявал дъщерята. Той вече се държал с нея като близък, защото по онова време не съществували фалшиви задръжки и безсмислени церемонии, при това има нещо силно затрогващо в ухажванията на влюбения в приятния здрач на дългата лятна вечер, която придава смелост и на най-плахия език и скрива руменината на срамежливите. Само звездите проблясвали ярко, а от време на време мимолетната светлина на някоя светулка се мяркала пред прозореца или залутана в стаята, просветвала в полета си към тавана.

Не се знае какво й прошепнал Долф в тази дълга лятна вечер — говорел толкова тихо и недоловимо, че думите му не достигнали до ухото на историка. Вероятно обаче са били подходящи за случая, защото той имал естествената способност да се харесва на нежния пол и не оставал дълго в компанията на някое момиче, без да започне усърдно да го ухажва. Междувременно гостите си тръгнали един по един. Антъни Ван дер Хейден, който замълчал, след като най-сетне се бил изприказвал, седял сам на стола до вратата и поклащал глава, когато изведнъж се стреснал от енергичната целувка, с която Долф Хейлихер непредпазливо завършил едно от своите пламенни обяснения и която проехтяла в смълчаната стая като пистолетен изстрел. Господинът подскочил, разтъркал очи, наредил да донесат лампи и отбелязал, че е крайно време за лягане, макар че когато си пожелавали лека нощ, той стиснал сърдечно ръката на Долф, погледнал го мило и поклатил глава с разбиране, тъй като добре помнел какъв е бил самият той на неговата възраст.