Уошингтън Ървинг - Буреносния кораб

Стаята, в която настанили нашия герой, била голяма и облицована с дъб. Имало шкафове за дрехи и огромни скринове, старателно навосъчени, с блестящи бронзови орнаменти. Те съдържали огромно количество спално бельо, защото холандските домакини много обичат да показват пред чужди хора своята покъщнина.

Мисълта на Долф обаче била премного заета с други неща, за да забележи какво го заобикаля, въпреки това не можел непрекъснато да не сравнява свободната, открита ведрост на този дом с дома на доктор Книперхаузен, където всички били недохранени, жалки и безрадостни. Все пак нещо помрачило радостта му — мисълта, че трябва да се сбогува със сърдечния стопанин и хубавата стопанка и отново да се залута без посока из света. Глупаво щяло да бъде, ако се мотае повече тук — само щял да се влюби още по-силно, а за беден младеж като него било равносилно на лудост да се домогва до дъщерята на знатния господин Ван дер Хейден. Любезността, която момичето проявило към него, го карала да се размисли и той разбрал, че трябва да побърза със заминаването си — щяло да бъде недостойно, ако за сърдечното гостоприемство на домакина се отплати, като безразсъдно обвърже сърцето на дъщеря му. Накратко, Долф бил като множеството млади мъдреци с изключително добри сърца и объркани глави, които мислят чак след като нещо е приключило, и действуват обратно на онова, което са мислили; те вземат прекрасни решения през нощта, които забравят да изпълнят на другата сутрин.

„Наистина това е чудесен завършек на моето пътуване — казал си той, като потънал в разкошното пухено легло и издърпал чистите бели чаршафи до брадичката си. — Ето ме сега тук, на това непознато място, с празни джобове, вместо да търся торба с пари и да я занеса у дома, а на всичко отгоре се влюбих до уши. Както и да е — си рекъл той след известна пауза, като се протегнал и се обърнал в леглото. — Поне засега съм в добро положение, така че ще се наслаждавам на настоящето и няма да мисля за бъдещето; в крайна сметка вярвам, че всичко някак си ще свърши добре.“

Като казал тези думи, той протегнал ръка да загаси свещта и изведнъж бил поразен от удивление и почуда, защото му се сторило, че в тъмната част на стаята вижда духа от Къщата с призраците. След като погледнал отново натам, той се успокоил, защото това всъщност бил фламандски портрет, който висял в неосветен ъгъл на стаята зад един шкаф. Все пак портретът бил точно копие на нощния му посетител: същата пелерина и препасано с колан кожено палто, същата посивяла брада и втренчени очи, същата широкопола шапка с перо от едната страна. Сега Долф си припомнил приликата между своя домакин и стареца от Къщата с призраците и бил напълно убеден, че са свързани по някакъв начин и че някаква особена съдба е направлявала пътуването му. Той лежал, загледан в портрета, преизпълнен с почти такова страхопочитание, с каквото по-рано съзерцавал самия призрак, до мига, в който проглушителните удари на стенния часовник му напомнили за късния час. Долф изгасил светлината, но дълго време прехвърлял в ума си тези интересни обстоятелства и съвпадения, докато най-сетне заспал. Сънищата му приличали на мислите му наяве. Представял си как продължава да се взира в картината, докато постепенно тя оживяла, човекът слязъл от стената и излязъл от стаята; Долф го последвал и се озовал до кладенеца, който старецът му посочил, после му се усмихнал и изчезнал.

На сутринта, когато Долф се събудил, видял до леглото си своя домакин, който сърдечно му пожелал добро утро и го попитал как е спал. Долф отговорил бодро, но се възползувал от възможността да попита за портрета на стената. „О — казал господин Антъни, — това е портретът на стария Килиан Ван дер Спихел, някогашен кмет на Амстердам, който в смутно време напуснал Холандия и дошъл в провинцията по време на управлението на Питър Стайвесънт. Той е мой роднина по майчина линия; бил е голям скъперник. Когато през 1664 година англичаните завзели Ню Амстердам, той се оттеглил в провинцията. Опасявал се, че ще му отнемат цялото богатство, ще стигне до просяшка тояга, поради което изпаднал в меланхолия. Превърнал всичкото си имущество в пари и ги скрил. Самият той година-две си правил тайни убежища на най-различни места, защото си въобразявал, че англичаните го търсят, за да му отнемат богатството, и най-накрая една сутрин го намерили мъртъв в леглото — така никой не разбрал къде е скрил по-голямата част от парите си.“

Домакинът напуснал стаята, а Долф известно време лежал и размишлявал. Съзнанието му било изцяло погълнато от чутото. Ван дер Спихел било фамилното име на майка му и той си спомнил, че я е чувал да говори, че същият този Килиан Ван дер Спихел е един от нейните прадеди. Чувал я също да казва, че баща й бил законният наследник на Килиан, само че старецът умрял, без да остави наследство. Сега излизало, че господин Антъни също бил потомък и вероятно също наследник на този клет богаташ и че така фамилиите Хейлихер и Ван дер Хейден имали далечна връзка.