Иън Ървайн - Тъмна е луната

Личеше, че на Каран тук й е мястото, колкото и късно да го бе осъзнала. Шанд за пръв път я виждаше толкова щастлива да е в центъра на вниманието.

Отдавна мина полунощ. Всички се бяха разотишли да си легнат. Каран уморено се замъкна нагоре по стъпалата към своята спалня на последния етаж. По гредите на тавана избиваха петна от влагата, между дъските на пода имаше пролуки. По стените не бе останал и помен от украса. Затова пък високите тесни прозорци по извитите стени гледаха на изток, юг и запад. Огромното легло бе оправено наскоро, а до него ухаеше ваза с късни теменужки.

Цяла година си бе представяла как ще се наслади на собствената си постеля. Е, да, почти винаги си мечтаеше и как я споделя с Лиан, но той бе останал в една от стаите за гости на първия етаж. Смъкна дрехите си, хвърли ги в коша за пране, наплиска се припряно с ледена вода и се настани върху хлътналия по средата стар дюшек.

Час по-късно, премръзнала и измъчена от безсъние, тя се надигна от леглото. Опразни раницата и подреди вещите си. Неспокойно шарещите й пръсти напипаха потъмнялата сребърна верижка, която Лиан й бе дал в Катаза. Спомен от по-щастливи дни, а и най-ценната вещ, която притежаваше в момента.

Опита се да я изтърка с мръсна риза, но среброто не лъсна. Наметна халат и слезе в миялната. Намери малко разтвор за сребро, станал съвсем излишен след ограбването на имението, и се зае да почисти верижката.

Час по-късно тя изглеждаше като изкована и сплетена току-що, само между брънките бе останала малко патина, която не можеше да се махне и с твърда четка. Каран доближи верижката до фенера. Прекрасен древен накит. Точно както си мислеше — изработена бе по подобие на усуканите каменни спирали на Голямата кула в Катаза. Предположи, че Кандор е искал тя да му напомня за великолепната постройка, но и досега се озадачаваше, че я е скрил толкова грижливо. В твърдината му бе имало хиляди несравнимо по-скъпоценни неща.

На закопчалката бяха останали драскотини, запълнени с набита мръсотия и патина. Каран почисти мъничките улейчета с игла. Накрая видя, че това са букви — ФИАКРА. Името не означаваше нищо за нея. Видя и прекрасно гравиран знак на майстора, направил верижката. Реши да попита Лиан какво означават името и знакът. Ако Лиан някога й проговореше.

Оказа се, че са стигнали в Готрайм точно навреме. През нощта вятърът от юг се развилия и донесе такава виелица, че на сутринта трябваше да газят в сняг до колене. През деня продължи да вали, а според календара все още беше есен.

Снегът се сипа две денонощия, накрая слънцето огря и стопи всичко. От това обаче не им олекна — бяха получили предупреждение за дълга сурова зима… и неизбежен глад в Банадор. А имаше и опасност да ги погубят студовете. Дървата за огрев не стигаха.

Плашеха се и от гашадите, макар никой от тях да не се бе мяркал в долината през последните месеци. Каран научи, че най-близкият гарнизон на Игър е на един ден път, в Тулдис. Това също не я успокояваше.

Ден след ден се проточваха в тежък труд. Всички се раздаваха докрай, за да натрупат отново запаси от дърва и да съберат каквато храна намерят. Единственият недокоснат източник беше гората на платото, до която обикновено не припарваха заради рисковете по пътя. Там имаше гъби и ядки, едър и дребен дивеч, риба в езерото. Само че губеха твърде много време да свалят в имението припасите. А тъкмо време нямаха, следващите снегове щяха да покрият земята с преспи за поне стотина дни.

Но Лиан се чувстваше несравнимо по-уютно в Готрайм, вероятно защото имението не се отличаваше с пищна величавост и претрупани украси. А може би и изтощителната работа му помагаше — бъхташе се наравно с другите, ставаше преди изгрев и се прибираше за почивка дълго след ранния залез. А на него се падаха най-неприятните задачи, защото беше непохватен и несръчен. Смесваше хоросан, мъкнеше пълните кофи, носеше вода или търкаше и миеше бъчви.

Може би така му бе по-леко, защото нямаше време да умува, да тъне в невесели размишления и да се гърби над книгите си до среднощ. А дори да откраднеше някоя и друга минута, тук свещите бяха скъпоценност, а и умората също не му позволяваше този лукс. Никой в Готрайм не се увличаше в разговори какво става по широкия свят, по мълчаливо съгласие Каран и Шанд също не ги подхващаха.

Вероятно му въздействаше и духът на Готрайм, някаква недоловима особеност на земята или къщата, които отказваха да се подчиняват на външни влияния.

Каквато и да беше причината, и той, и Каран се отърваха поне за малко от мъчителните сънища.