Финист — сокол: Руска приказка (Руска приказка)

Девойката се огледала. Ами сега? Докато се двоумяла, кълбото спряло под прозорчето на една горска къщурка.

Марюшка похлопала на прозорчето:

— Добри стопани, приберете ме в тъмната нощ!

На вратата излязла побеляла бабичка, най-старата от всички сестри:

— Влизай в къщи, гълъбице — рекла тя. — Гледай ти, колко далеко си дошла! По-нататък никой не живее, аз съм крайната. Утре заран ще трябва да идеш в друга земя. Коя си ти и накъде отиваш?

Марюшка й отвърнала:

— Аз не съм тукашна, бабичко. Търся Финист-ясен сокол.

Побелялата бабичка погледнала Марюшка и рекла:

— Финист-сокол ли търсиш? Знам го аз, знам. Отдавна живея на света, толкова отдавна, че всички познавам.

Старицата постлала на Марюшка да легне, а на заранта я събудила.

— Отдавна — рекла тя — никому не съм правила добро. Сама живея в гората, всички ме забравиха, само аз ги помня. На теб ще направя добро: ще ти кажа къде живее твоят Финист-ясен сокол. Ала и да го намериш, тежко ще ти бъде. Финист-сокол вече се ожени, той живее със стопанката си. Тежко ще ти бъде, но ти имаш сърце, към сърцето ще прибавиш разума, а разумът прави лесни и най-трудните неща.

Марюшка й отвърнала:

— Благодаря ти, бабичко! — и се поклонила до земята.

— Сетне ще ми благодариш. На ти подарък от мене — едно златно гергефче и една игла. Щом вземеш гергефчето в ръка, иглата сама ще почне да шие. А сега тръгвай! Щом стигнеш, сама ще разбереш какво трябва да правиш.

Кълбото не се търкулнало по-нататък. Бабичката излязла на вратата и посочила на Марюшка накъде да върви.

Марюшка тръгнала, както си била боса. Помислила си: „Как ще стигна? Земята тук е твърда, чужда. Ще трябва да привикна.“

Повървяла още малко. И гледа — сред голяма поляна се шири богат двор. А в двора — къща с кула. Вратата, стълбата и площадката — украсени с резба, прозорците — нашарени. На единия прозорец седи богата, знатна стопанка и гледа Марюшка: иска да узнае какво търси девойката тук.

Марюшка си спомнила, че няма вече-какво да обуе и че е изгризала по пътя и последния хляб. Рекла на стопанката:

— Добър ден, стопанке! Не ви ли трябва работница срещу хляб, дрехи и обуща?

— Трябва ни — отвърнала знатната стопанка. — А можеш ли да палиш печка, да носиш вода и да готвиш обяд?

— Аз нямам майка, живях при баща си — всичко мога.

— А можеш ли да предеш, да тъчеш и да шиеш?

Марюшка си спомнила за подаръците на старите бабички.

— Мога — рекла тя.

— Върви тогава — казала стопанката — в кухнята при слугите.

Марюшка почнала да работи и да слугува в чуждия богат двор.

Стопанката гледала Марюшка и се радвала: за първи път имала такава добра работница. Марюшка ядяла обикновен хляб, пиела с него квас, а чай не искала. Стопанката се похвалила на дъщеря си:

— Я виж — рекла тя — каква работница имаме в двора — послушна, пъргава и миловидна.

Дъщерята на стопанката погледнала Марюшка:

— Ех — рекла тя, — може да е миловидна, но аз съм по-хубава от нея, тялото ми е по-бяло!

Вечерта, когато привършила домакинската работа, Марюшка седнала да преде. Седнала на скамейката, взела сребърния танур и златното вретено и запрела. Преде тя, от хурката се точи нишка и тази нишка не е каква да е, а златна. Преде, взира се в сребърния танур и й се струва, че вижда там Финист-ясен сокол: гледа я той, сякаш е жив. И Марюшка го гледа и разговаря с него:

— Финист мой, Финист-ясни соколе, защо ме остави сама, злочеста, цял живот да плача за тебе? Моите сестри, разлъчници, проляха твоята кръв.

А дъщерята на стопанката влязла по това време в къщата на слугите и я чула:

— За кого тъгуваш, девойко? — запитала тя. — И каква е тая залъгалка в ръцете ти?

Марюшка й рекла:

— Тъгувам за Финист-ясен сокол. Преда нишка: ще извезя кърпа за Финист — да има с какво заран да бърше бялото си лице.

— Я ми продай твоята залъгалка! — рекла дъщерята на стопанката. — Той, Финист, ми е мъж, аз сама ще му изпреда нишката.

Марюшка погледнала дъщерята на стопанката, спряла златното вретено и рекла:

— Това, дето е в ръцете ми, не е залъгалка, а работа. Сребърният танур и златното вретено не са за продан. Подари ми ги една добра бабичка.

Дъщерята на стопанката не искала да изпусне златното вретенце.

— Щом не са за продан — рекла тя, — хайде да направим смяна. И аз ще ти подаря нещо.

— Не искам подарък — рекла Марюшка. — Позволи ми да погледна само веднъж с крайчеца на окото си Финист-ясен сокол.

Дъщерята на стопанката си помислила и се съгласила: