Умберто Еко - Името на розата

— Уилям, знаеш ли, канеха се да ме убият. Наложи се да бягам посред нощ.

— Кой искаше да те убие? Йоан ли?

— Не. Йоан никога не ме е обичал, но винаги ме е уважавал. Та нали той преди десет години измисли как да избегна процеса, като ми наложи да вляза в ордена на бенедиктинците, с което затвори устата на моите врагове. Те дълго приказваха, надсмиваха се, че такъв защитник на бедността е приел да постъпи в такъв богат орден и да живее сред свитата на кардинал Орсини… Уилям, ти знаеш много Добре колко ме интересуват земните работи! Но това беше начин да остана в Авиньон и да защитавам моите събратя. Папата се бои от Орсини, и косъм нямаше да падне от главата ми. Преди три години ме изпрати с мисия при Арагонския крал.

— Тогава кой ти е желаел злото?

— Всички. Курията. На два пъти се опитаха да ме убият. Опитаха се да ме накарат да млъкна. Знаеш какво стана преди пет години. Бяха изминали две години, откакто осъдиха бигардите от Нарбона, а Беренгарий Талони, който при това беше съдия, се беше обърнал към папата. Бяха трудни времена, Йоан вече бе издал две були против спиритуалите и самият Микеле Чезена бе отстъпил — добре, че стана дума, кога ще пристигне?

— Ще бъде тук след два дни.

— Микеле… Колко отдавна не съм го виждал. Сега се оправи, разбрал е какво искахме тогава, капитулът в Перуджа ни подкрепи. Но тогава, през 1318 година, той отстъпи пред папата и му предаде петима спиритуали от Прованс, които не искаха да се подчинят. Те бяха изгорени, Уилям… Страшна работа! — И захлупи лицето си с ръце.

— Какво точно стана след призива на Талони? — попита Уилям.

— Йоан трябваше да поднови дискусията, разбираш ли? Трябваше, защото и в курията имаше хора, които се съмняваха, и францисканците от курията — тия фарисеи, тия варосани гробници, дето са готови да се продадат за някаква облага, и те бяха обзети от съмнение. Тогава Йоан поиска да напиша една паметна бележка за бедността. Стана много хубава, Уилям, Бог да ми прости самохвалството…

— Четох я, Микеле ми я показа.

— Някои от нашите се колебаеха, като например ръководителя на ордена от провинция Аахен, кардинал Сан Витале, епископа на Кафа…

— Той бе глупак — прекъсна го Уилям.

— Мир на праха му, отлетя при Господ преди две години.

— Бог не е чак толкоз милостив. Това бе лъжлива вест, дошла от Константинопол. Той е още жив, казаха ми, че щял да бъде в делегацията. Бог да ни е на помощ!

— Но той подкрепяше капитула в Перуджа — рече Убертино.

— Точно така. Той е от тия хора, дето подкрепят най-енергично собствените си противници.

— Вярно е — каза Убертино, — че и тогава той не ни помогна кой знае колко. На практика нищо не излезе, но поне бе установено, че идеите ни не са еретични, а това бе от значение. Затова другите никога няма да ми простят. Опитаха се да ми навредят с какво ли не, разправяха, че преди три години, когато Лудвиг обяви папата за еретик, аз съм бил в Заксенхаузен. А всички знаеха много добре, че през месец юли бях в Авиньон при Орсини… Били установили, че някои откъси от декларацията на императора били отражение на моите идеи. Каква лудост!

— Не съвсем — рече Уилям. — Аз му бях подсказал някои мисли, като ги извлякох от твоята декларация от Авиньон и от някои писания на Оливи.

— Ти ли? — възкликна Убертино, смаян и радостен. — Значи си съгласен с мен!

Уилям се почувствува неудобно и възрази уклончиво:

— В този момент тия мисли бяха изгодни за императора.

Убертино го изгледа с недоверие.

— Значи всъщност ти не си убеден в правотата ми, така ли?

— Я разкажи как се спаси от тия кучета — каза Уилям.

— Кучета са те, бесни кучета, Уилям. Трябваше да се боря със самия Бонаграций, знаеш ли?

— Но Бонаграций Бергамски е с нас!

— Но сега, след като разговарях с него надълго и нашироко. Едва след това той се убеди и протестира против декреталията Ad conditorem canonum. Папата го хвърли за една година в затвора.

— Чух, че станал близък с един мой приятел, Уилям Окам, който е в курията.

— Не го познавам добре. Не ми харесва. Човек без плам, само ум, без сърце.

— Но главата му си я бива.

— Възможно е, но ще го отведе в ада.

— Значи ще го срещна отново там и ще разискваме за логика.

— Млъкни, Уилям — рече Убертино, като се усмихна сърдечно. — Ти си по-добър от твоите философи. Стига да бе пожелал…

— Какво?

— Кога се видяхме за последен път в Умбрия? Помниш ли? Бях се току-що изцерил от моите страдания благодарение на намесата на тази прекрасна жена… Киара от Монтефалко — прошепна той с грейнало лице. — Киара… Когато жената, която по природа е толкова перверзна, се пречисти в светия живот, тя може да стане най-висш проводник на Божията милост. Уилям, ти знаеш, че целият ми живот е най-чиста непорочност (и го сграбчи тръпнещ за ръката), знаеш с каква жестока — да, точно така, — с каква жестока жажда за покаяние се стремях да потъпча у себе си плътските пориви, за да се отдам чист на любовта към разпнатия на кръст Христос… В моя живот три жени са били за мен посланици на небето. Анджела от Фолиньо, Маргерита от Чита ди Кастело (която ми предсказа как ще завърша книгата си по времето, когато бях написал едва една трета от нея), и накрая Киара от Монтефалко. Небето ме възнагради за това, че аз, именно аз, се заех да разяснявам нейните чудотворства и да я провъзглася за светица пред тълпите, преди да се размърда светата църква майка. Ти беше там, Уилям, можеше да ми помогнеш в това свето начинание, а не пожела…