Умберто Еко - Името на розата

По-късно спиритуалите се опитали да спечелят подкрепата на други папи, като Климент V, за да могат да се отделят мирно и тихо от ордена. Според мен те са щели да успеят, ала възкачването на Йоан XXII на Светия престол им отнело всякаква надежда. След като бил избран през 1316 г., Йоан XXII писал на краля на Сицилия да изгони от кралството си тия монаси, защото мнозина от тях се били приютили именно там; после хвърлил в окови Анджело Кларено и спиритуалите от Прованс.

Това не ще да е станало толкова лесно, защото мнозина от курията се противопоставяли. Факт е, че Убертино и Кларено успели да си извоюват правото да излязат от ордена, като единият бил приет от бенедиктинците, а другият — от целестинците. Но Йоан бил безмилостен към тия, които продължили свободния си живот, наредил да бъдат преследвани от Инквизицията и мнозина от тях били изгорени на кладите.

Ала той проумял, че за да изтръгне от корен бурена на просешките ордени, които подронвали из основи властта на църквата, било необходимо да се осъдят и основните положения от тяхната вяра. Те поддържали, че Христос и апостолите не притежавали никаква собственост — нито лична, нито обща, — и папата осъдил това като ерес. Решение, достойно за учудване, защото не е понятно как е възможно един папа да тълкува като неправилно твърдението, че Христос е бил беден; но там е работата, че година преди това в Перуджа бил свикан капитулът на францисканците, който подкрепил това твърдение; като осъдил спиритуалите, папата осъдил и решението на капитула. Както вече споменах, капитулът нанасял голяма вреда на борбата му срещу императора — ето каква била работата. И така, оттогава мнозина просещи монаси, които си нямали понятие нито от империята, нито от Перуджа, били изгорени на кладите.

Ето за какво си мислех, докато наблюдавах Убертино — този легендарен човек. Моят учител ме представи и старецът ме погали по бузата с топлата си, почти пареща ръка. При докосването на тази ръка разбрах много от онова, което бях чувал за този свят човек, и много от онова, което бях чел в „Arbor vitae“; разбрах защо е бил обзет от такъв мистичен плам още на младини, когато, докато учел в Париж, се бе отказал от теологичните размисли и си бе въобразил, че се е превърнал в каещата се Магдалина 42 42 Магдалина Мария — една от жените последователки на Иисус Христос. Според преданието преди това била блудница и се покаяла. ; разбрах защо е имал толкова тесни връзки със света Анджела от Фолиньо, която го бе въвела в съкровищницата на мистичния живот и в обожанието на кръста; и разбрах защо най-сетне неговите ръководители, обезпокоени от пламенната му проповед, го бяха пратили в отшелничество във Верна.

Оглеждах нежните черти на лицето му, също като чертите на светицата, с която е бил свързан от братската връзка на най-духовни и чисти чувства. Долавях, че това лице е могло да изглежда много по-сурово, когато през 1311 година съборът във Виен с декреталията Exivi de paradiso бе елиминирал висшите францискански духовници, противници на спиритуалите, но бе наложил на последните да живеят мирно и тихо в рамките на ордена; но този сторонник на лишенията не бе приел споменатия далновиден компромис и бе повел борба за учредяването на независим орден, който да се отличава с най-голяма скромност и строгост. Този голям боец беше загубил своята битка, защото по същото време Йоан XXII призовал към кръстоносен поход против последователите на Пиер Оливи (сред които бил и самият той) и осъдил монасите от Нарбон и Безиер. Но Убертино не се поколебал да защити пред папата паметта на своя приятел, и папата, покорен от неговата светост, не посмял да го осъди (въпреки че след това осъдил другите). Нещо повече — тогава му посочил изход да се спаси, като отначало го посъветвал, а след това му наредил да влезе в клюнийския орден. Убертино (наглед толкова беззащитен и крехък), който сигурно е умеел да печели закрила и съюзници в папския двор, се съгласил да постъпи в манастира „Гемблах“ във Фландрия, но аз мисля, че изобщо не е стъпвал там, а е останал в Авиньон като служител на кардинал Орсини, за да защитава каузата на францисканците.

Едва напоследък (слуховете, които чувах, бяха доста смътни) щастието му бе изменило в папския двор и му се бе наложило да напусне Авиньон, докато папата бе наредил да преследват като еретик този неукротим мъж, който бродеше по света като скитник. Разправяха, че изобщо не знаели къде е. Но същия следобед от разговора между Уилям и абата разбрах, че се криеше в манастира, А сега беше пред мен. Той казваше: