Умберто Еко - Името на розата

Зданието като че ли все още се държеше напук на времето; беше се срутила само южната му стена. Двете външни кули, дето гледаха към пропастта, изглеждаха почти незасегнати, но навсякъде прозорците зееха като очни кухини, от които като лепкави сълзи се нижеха диви пълзящи растения. Вътре сътвореното от изкуството — отдавна разрушено — се сливаше със сътвореното от природата; на много места в кухнята, дигнех ли глава, през широките процепи на горните етажи и покрива, рухнали също като паднали ангели, виждах небето. Всичко, което не бе позеленяло от плесента, продължаваше да се чернее от дима отпреди толкова десетилетия.

Ровех се из развалините и от време на време намирах късове от пергаменти, паднали от скриптория и библиотеката, оцелели като заровени в земята съкровища; започнах да ги събирам, сякаш се канех да поставя на мястото им листовете от една книга. После забелязах, че край една от кулите продължаваше да се вие към скриптория стълба — беше оцеляла, макар и да се клатеше; оттам, покатервайки се върху цял куп развалини, човек можеше да стигне до библиотеката; от нея беше останало нещо като галерия, която се нижеше край външните стени, а откъм вътрешната си страна зееше като бездна.

Край една стена се натъкнах на шкаф, долепен до нея, оцелял като по чудо, не знам как, от огъня, прогнил от водата и от насекомите. В него се бяха запазили няколко листа. Други листове намерих, докато се рових долу, из развалините. Не прибрах кой знае каква жътва, но я събирах цял ден, сякаш очаквах от тия останки от библиотеката някакво послание. Някои късчета от пергаментовите листа бяха избелели, на други се появяваха ту някакъв образ, напомнящ сянка, ту една или няколко думи — също като призраци. Понякога се натъквах на листове, по които личаха цели изречения; по-лесно ми беше да намирам все още цели корици, предпазени от металните си обковки… Останки от книги, които отвън изглеждаха запазени, но отвътре бяха унищожени; и все пак се натъквах на част от лист, зървах някакво начало, някакво заглавие…

Събрах всичко ценно, което успях да открия, и напълних две торби, като се лиших от неща, които ми трябваха, само и само да спася това жалко съкровище.

Докато се връщах, а подир това и в Мелк, се опитвах с часове да разчета тези останки. Често по някоя дума или пък от запазил се образ отгатвах за коя творба става дума. А когато по-късно успях да намеря други преписи от същите книги, проучвах ги усърдно, сякаш подобна задача ми бе отредена от съдбата, сякаш това, че бях успял да отгатна изгорелия препис, беше някакъв небесен знак, който ми казваше: вземи и чети. Накрая, след това търпеливо възстановяване, пред мен се очерта нещо като по-малка библиотека, знак за престаналата да съществува по-голяма библиотека, библиотека от отделни откъси, цитати, недовършени изречения, от овъглени книги.

Колкото повече препрочитам този списък, толкова повече се убеждавам, че той е рожба на случая и не съдържа никакво послание. Но оттогава, та и до днес тези откъси от страници ме съпровождат през всичките години живот, който ми е съдено да изкарам; често се допитвах до тях като до оракул и почти съм склонен да мисля, че всичко, дето съм написал на тези листа, и които ти, незнайни читателю, сега ще прочетеш, е съшито от разноцветни късчета дреха, образна песен, огромен акростих, който не казва и не повтаря друго освен това, което ми е било подсказано от тези откъси, и вече не знам дали досега аз съм говорил за тях, или пък самите те са говорили чрез моята уста. Но каквото и да е било съдено да бъде, колкото повече си преповтарям тоя разказ, толкова по-малко проумявам дали той следва някаква нишка, която излиза извън естествения ход на събитията и на времето, което ги свързва. Тежко е за стария монах, намиращ се пред прага на смъртта, да не знае дали посланието, което е написал, съдържа някакво скрито значение или повече от едно, или много, или никакво.

Но тази моя неспособност да прозра може би се дължи на сянката, която наближаващият дълбок мрак хвърля върху застаряващия свят.

Est ubi gloria nunc Babylonia 285? Къде са едновремешните снегове? Земята танцува танца на Макабре 286, понякога ми се струва, че по Дунава плават кораби, пълни с безумци, запътили се към някакво незнайно място.

Не ми остава друго, освен да замълча. О quam salubre, quam iucundum et suave est sedere in solitudine et tacere et loqui cum Deo! 287Скоро ще се прибера при моя Бог, но вече не мисля, че ще бъде преславният Бог, за когото ми говориха абатите от моя орден, или носещият радост Бог, както вярваха едновремешните минорити; може би няма да бъде и Богът на състраданието. Бог е абсолютно небитие, извън времето и пространството… Скоро ще закрача из тази просторна, от гладка по-гладка безбрежна пустош, в която истински благочестивото сърце изтлява в блаженство. Ще потъна в божествената тъма, в безмълвно мълчание и в едно дивно венчило и при това потъване ще се заличи всяко равенство и всяко неравенство; и в тази бездна духът ми ще изгуби себе си и няма да познае нищо — нито кое е еднакво, нито кое е различно: и ще бъдат забравени всички различия, ще се озова в първородната основа, в мълчаливата пустош, където никога не е имало различия, там, където никой не е на мястото си. Ще потъна в мълчаливата и обезлюдена божественост, където няма нито дела, нито образи.