Сантяго Ексимено: Оригами

Една сутрин, която по нищо не се различаваше от останалите, реших отново да посетя парка. Под лъчите на слънцето всичко ми изглеждаше някак си различно. Там, където по-рано намирах тайнственост и съблазън, сега разцъфтяваше вулгарност. Мястото бе наводнено от деца, които тичаха насам-натам, плъзгаха се върху пързалките, люлееха се на люлките, преследваха се едно друго, смееха се и се караха… На два пъти трябваше да напусна пътеката, тъй като по нея на два пъти премина жена, която буташе бебешка количка. Не, всичко наоколо нито представляваше картината, която си спомнях, нито тази, която търсех.

След като се върнах в приюта, седнах на отделна маса и тихо започнах да се храня. Винаги ни сервираха по две блюда — първото с по-слаба и разнообразна храна, а второто с по-силна, но с намалено количество мазнини, за да спазваме старческата си диета. Виното беше разрешено, но не повече от чашка. Аз често придружавах храненето си с глътка вода и почти не слагах в устата си залъци хляб, дори и ако първото ястие беше супа, а второто риба на скара, които ни се сервираха през почти всички дни на седмицата, с изключение на четвъртък. Една от сестрите се приближи до една от отдалечените от мен маси и помогна на някаква жена да стане от стола си. Наблюдавах сцената, сякаш не принадлежах към това място. Наричат го самовнушение.

Прекарах следобеда си в пълна апатия. Седях пред телевизора, почти без да хвърлям поглед към екрана му, а около мен се разнасяше постоянното шумолене на плочките на домино, които се плъзгаха върху една от съседните маси. Използвах едно от телевизионните прекъсвания, за да отида до тоалетната, а там трябваше да изчакам няколко минути, докато един от изоставените нещастници си свърши работата. Спомням си, че прилагателното „изоставени“ ми го подшушна един от охраната по сигурността, а това бе през онези далечни празнични дни, когато никой не го интересуваше колко чаши вино ще изпием по време на гощавките си. Не го видях повече, но думата остана свързана с онези от нас, които никога нямаха посещения, нито имаха роднини и приятели.

През нощта, дежурните по навик настояваха да ни заключват по стаите ни. След няколко минутен спор със сестрата на рецепцията, която няколко пъти ми намекна за склонността ми към инфаркт и за проблемите ми с простатата, както и за обичайната отпадналост, която показвах и за нехайността, която проявявах към всички тези опасни неща, накрая успях да се сдобия със собствения си ключ и тя ми позволи да направя кратка разходка, а думата „кратка“ беше настойчиво подчертана от нея.

Паркът опресняваше тишината в полунощната сянка. Прекъснах околното очарование с тътренето на обувките си по отъпканата пътека. Фактически бях обул един син сандал и една официална обувка, вероятно представлявах типична картина на дъртак, обхванат от старческо слабоумие. Но за да бъда искрен, съвсем не ме интересуваше какво биха помислили другите за мен. Походих известно време, хвърляйки поглед на една или друга страна, а сърцето ми плахо очакваше някой изненадващ юмрук. Когато някой стане твърде възрастен, на него не му остават много моменти на удоволствие. Но този беше един от тях: тръпката, радостта от очакването, чувството, че скоро ще се сътвори нещо магично.

И то стана.

От една от страничните пътеки се появи познатият ми вече младеж, който почти танцуваше радостно зад огромна хартиена лястовица. Тя по-скоро приличаше на книжен самолет, който се поклати няколко пъти, след това се наклони и накрая тежестта на муцуната му го заби в земята, на няколко сантиметра от краката ми. Наведох се нервно и сгънатата му хартия се оказа в ръцете ми. Изненадано отбелязах, че ми се стори топла и сякаш цялата трепереше между пръстите ми.

— Добър вечер — каза младежът и ръката ми непохватно срещна неговата, докато се опитвах да не изпусна лястовицата. — Не очаквах да ви видя тук.

Усмихнах се. Фактът, че той си спомни за мен, ме изпълни с удоволствие. Разтегнах усмивката си и му върнах играчката.

— Казвам се Едуардо — представи се той. — Познавате ли Кен Блекбърн?

Докато претърсвах потайно джобовете на куртката си, направих отрицателен жест с глава. Отдавна бях очаквал тази среща и исках да покажа на този странен младеж собствения си напредък. В дъното на сърцето ми се бе притаил страх, че може да ми се присмее, но трябваше да опитам. Накрая извадих от десния си джоб малък модел на самолетче, сгънат от квадратната хартия на тетрадка за записки, която почиваше на моята масичка.