Сантяго Ексимено - Най-тъжният миг

Ксавиер седеше върху сивата вандарианска земя и наблюдаваше тихия залез на слънцето. Изненадващият въображението образ на огромната топка от пламък, която се спускаше под хоризонта, в продължение на няколко мига го караше да забрави всичко, което се намираше около него. Той и залезът бяха единно цяло, стоящо над тривиалностите на реалността. Заел странна поза, подвил към туловището си два от четирите си долни крайника, до него мълчаливо седеше един от коренните жители на планетата. Той се усмихваше, или поне мимиката, която се изписваше върху ъгловатото му и продълговато лице слабо напомняше на Ксавиер за човешка усмивка. Втренчил фацетните си очи в хоризонта, аборигенът изглежда витаеше някъде извън себе си. Той несъзнателно очертаваше с ръцете си върху земята непонятни рисунки, които се състояха от пет или шест линии и след това ги изтриваше небрежно, но след няколко секунди ги започваше отново. Някъде в далечината, зад огънатите дървета пао, нещо голямо и изгубено в тъмнината, която вече разпростираше своята мантия, нададе своя вой.

Когато слънцето напълно се скри и сенките на нощта прегърнаха покривите от слама, и глинените стени на колибите на селището, Ксавиер се надигна от мястото си. Звездите блестяха в небето, светлината на местните луни му позволи да преодолее безпроблемно разстоянието до селището. Там коренните жители бяха импровизирали огън, запален от сплетени клони, отчупени от дървото пао, и се бяха насъбрали около него, имитирайки навиците на хората. Той се насочи към тях, като по пътя наблюдаваше с известно опасение онази вечна глуповата усмивка, която цъфтеше върху лицата им. Много от доброволците, които също като него бяха отишли да се запознаят с обитателите на пустинята Вандар, я смятаха като знак за известна глупост, но Ксавиер се въздържаше да приеме, че тези същества не притежават интелигентност. Вандарианците поне изглеждаха годни да разбират нещата и до съвършенство имитираха навиците на хората. Той се замисли, след това седна край огъня и се изкашля.

Вече се чувстваше уморен. Уморен да стои тук, разделяйки тишината с тези същества. Уморен да отива от едно място на друго, да пътува с колегите си през Вахери и да става част от култури, които не разбираше. Да живее съвместно с тези видове, които му изглеждаха толкова далечни, колкото ангелите в небето. Ксавиер наведе глава, обзет от отчаяние. Той потръпна и почувства как спомените за неговите колеги нахлуват в главата му. Помисли за екипажът на Гардини, и за Ксара.

— Ксавиер? — каза Ксара и меко докосна рамото му.

Сянката на Гардини се плъзгаше върху пясъка на пустинята, поглъщайки колибите и скривайки детайлите на пейзажа. Ксавиер, който лежеше върху подгреваемия дюшек, отвори очи и я погледна. По лицето му се появи мигновен жест на раздразнение и може би леко бодване на страх. Тъкмо се канеше да я попита дали се чувства добре, когато тя заговори отново:

— Доведоха друг.

Ксавиер се надигна страдалчески и не след дълго двамата под лъчите на палещото слънце пресякоха импровизираното селище от колиби. На около двеста метра се намираше медицинският комплекс, който беше изграден преди много месеци. Състоеше се от различни по форма палатки с тъмно зелен цвят, пред които имаше тенти на бели и сиви райета. Малко по-нататък от грамадата на Гардини, помощният разузнавателен кораб, който се издигаше в несъответствие с всичко наоколо като изрязан на хоризонта, като блестяща играчка, забравена от някое дете в парка. Докато вървяха, ботите им затъваха в глинестата почва и с всяка стъпка откъсваха парченца от нея. Въпреки че бяха облечени с леки фланелки и шорти, и двамата се потяха обилно.

— Къде са го оставили? — попита Ксавиер, забавяйки крачка. Усещаше в устата си горчив вкус и устните му бяха пресъхнали.

Ксара посочи към една от по-големите палатки, в която бяха инсталирали медицинската лаборатория и оборудването за свръзка. Те се придвижиха до нея и спряха на няколко метра от входа й. Тя го хвана за ръката и го погледна с тъга, изписана на лицето й.

— Наистина ли искаш да го видиш? — попита с въздишка.

— Разбира се, че не. отвърна Ксавиер. — Не искам, но трябва да го направя. Отведи ме на мястото, където са поставили тялото.