Сантяго Ексимено - Най-тъжният миг

Бяха отнесли тялото на аборигена до храстите, растящи в съседство на едно близко дърво и го бяха покрили с мръсен чаршаф. По принцип, те не разполагаха с много ресурси, за да обслужват труповете на умрелите. Ксавиер клекна под смачканите клони на храста, които все пак доставяха слаба сянка и откри лицето на вандарианеца. Не оставаше място за никакво съмнение, че той е мъртъв, раните по лицето е врата му го демонстрираха убедително. Изглеждаха като белези, оставени от диво животно, но както и при предишните случаи, вандарианецът ги бе нанесъл със собствените си ръце. Ксавиер покри тялото и се изправи. Озъбената усмивка по лицето на съществото го разстройваше.

— Вгледа ли се в лицето му? — попита Ксара, сякаш прочела мислите му.

— Да, разбира се. Как го е постигнал? Не разбирам как би могъл да умре по този начин, с тази отвратителна усмивка?

С тази усмивка….

Най-близкият вандарианец също се усмихна и предложи на Ксавиер местен плод. Човекът го пое мълчаливо. Около огъня се събраха още същества, между които няколко женски и чифт техни отрочета. Женските едва се отличаваха от мъжките, може би с по-дългите си ръце и по-здравите долни крайници. За разлика от възрастните, техните деца се придвижваха на два от четирите си долни крайника. Ксавиер ги бе преценил като интересен обект за изследване, заедно с рудиментарните им системи за комуникация, които притежаваха. За съжаление, екипът не разполагаше с повече време, за да се посвети изцяло на тяхното изследване.

С известна гримаса на опасение, той отхапа кожата на плода, който му бе връчен от аборигена. Вкусът му беше тръпчив, но пулпа, който съдържаше имаше странен вкус — едновременно сладък и кисел. Лабораторните анализи на пробите от него бяха изненадали екипажа на Гардини . Съдържаше редица витамини и протеини, а своеобразният му прелестен вкус, би могъл да направи успешни продажбите му в градовете на север. Това откритие означаваше получаването на малка премия, след толкова отивания и връщания с пусти ръце.

— Ксавиер? — промърмори глас, изкривен от статичното електричество и разстоянието.

Най-близкият вандарианец се размърда неспокойно, докато той търсеше комуникатора в джоба на панталона си.

— Да — отвърна.

— Съгласно предвиденото, транспортът ще пристигне на разсъмване. Получихме докладите от Гардини и се чувстваме доволни от извършената от вас работа. Съжаляваме, че не разполагаш с повече време за твоите изследвания, но знаеш как стоят нещата тук.

Ксавиер прехапа несъзнателно устната си. Би му харесало да обясни на гласа без образ как наистина стоят нещата на Вандар, на около десет хиляди километра от неговите красиви кристални градове и колонии от „гъсеници“, които прокопаваха повърхността на Вахери в търсене на минерали. Но в действителност, това нямаше да послужи много пред събеседника му.

— Ще бъда готов, тогава. След малко ще си събера багажа и ще опаковам нещата си — отвърна той.

— Разбира се, както винаги. досега. Ще се видим след шест часа — заяви гласът и връзката изчезна.

Той се върна при вандарианците. Някои от тях бяха напуснали кръга, образуван около огъня, от който бе останала малко жар. В пясъчната пустиня със сив цвят, нощите бяха студени, а вандарианците предпочитаха топлината на слънцето и дневната светлина. Повечето от тях вече се бяха отправили в колибите си и вече спяха. Това улесняваше сбогуването. За Ксавиер, това беше най-тъжният и най-горчив миг. И той се отдалечи с ясното съзнание, че никога повече няма да види тези очарователни същества.

Събирайки мислите си, Ксавиер тихо се насочи към медицинската лаборатория.

— Какво мислиш? — попита го Ксара с усмивка. — Изглежда те е нападнала меланхолията.

Прегърнати, те лежаха върху подгреваемия дюшек и наблюдаваха звездите. Сувехару, най-голямата луна на Вахери, заемаше по-голямата част от небосвода и блестеше като фар. В близост до дюшека бяха оставили бутилка недопито вино и две стъклени чаши, заедно с разхвърляните наоколо дрехи, като остатък от извършената церемония — кратка и интензивна. Останалат част от екипажа вече се намираше на борда на кораба, работата, която се изискваше от тях, беше извършена.

— За нас, за нашия живот и за всичко наоколо — произнесе Ксавиер и обгърна с ръка всичко, което ги заобикаляше. — Понякога се питам, дали всичко тава има смисъл и дали служи за нещо.

— Не го казваш на сериозно — упрекна го Ксара, обърнала лице към него.