Гюстав Емар: Бандитите на Аризона

— Ох — продължи той, — подложете ме на най-ужасни мъчения, ала дъщеря ми… спасете дъщеря ми!

— Значи най-после сте принуден да признаете, че има Бог? — каза строго дон Агостин.

— Да, аз страдам, ох, страшно се измъчвам.

— Какво искате в края на краищата? — попита генерал Дьо Вилие.

— На вас, моя враг, поверявам дъщеря си! Генерале, обещайте ми да я направите ваше дете и никога да не й казвате как е живял баща й.

Настъпи мрачно мълчание.

— Заклевам ви се! — произнесе генералът с достойнство. — Вашата дъщеря ще ми бъде като моя, никога нищо няма да узнае за баща си.

Лицето на бандита се преобрази.

— Обещавате ли ми? — каза той тревожно.

— Повтарям ви: заклевам се.

— О, благодаря, благодаря, знаех, че сте великодушен враг, но не бойте се от нищо, аз съм богат, много богат.

— Вашите богатства умират с вас — каза строго генералът, — нима искате невинното дете да се възползва от това злато, всяка частица от което е изцапана с кръв?

— Така е, простете ми — каза той смирено.

— Дайте ми сведенията, необходими за намирането на дъщеря ви.

— Аз ще ви дам сведенията — каза дон Агостин, — документите, които Сиди-Муле е взел от Урубуса, ще ви осигурят всички необходими улеснения.

Генералът даде знак на Сиди-Муле. Войникът донесе всичко нужно за писане. Бандитът се залови да пише; писмото беше кратко.

— Пиша на немски, винаги й пиша на нашия език. Казвам й, че съм на смъртно легло. Сбогувам се с детето си и го поверявам на генерал Дьо Вилие, който ще му бъде баща. Добавям, че умирам разорен.

— Добре — рече генералът, — но аз говоря немски, това ще бъде утешение за дъщеря ви.

Койота връчи писмото на генерала.

— Бъдете благословен, генерале — каза той с дълбоко вълнение. — Сега признавам, че човекът е нищо пред Бога. Ще изтърпя с радост мъчението — зная, че дъщеря ми ще бъде щастлива. Благодаря ви, генерале, и на всички вас, господа.

И излезе с твърда стъпка. След излизането на бандита настъпи кратко мълчание.

— Кабалерос — каза генералът, — всичко е готово за пътуването ми, не желая да присъствам на изтезанието.

— Знаех. Къде отивате?

— Отивам първо във Вашингтон, за да отхвърля условията, които поискаха да ми наложат, после ще се заловя да издиря клетото дете, което осинових.

— Много добре, генерале, младата дъщеря на този бандит е във френски манастир в Нови Орлеан. От Вашингтон идете направо в Нови Орлеан, ще намерите работите си на път към успех.

— Не ме ли лъжете?

— Доказателството — каза дон Хосе, смеейки се, — е, че заминавам с вас, ако благоволите да ме приемете за спътник, генерале. Аз имам да уреждам някои работи във Вашингтон.

— Ще бъде голямо удоволствие за мен.

— Значи се разбрахме.

— Не ни казвайте сбогом — обади се дон Агостин, — след по-малко от един месец ние отново ще се съберем.

— Вярно, но ви моля да ми позволите да се сбогувам с дамите.

— Разбира се, с най-голямо удоволствие.

Казвайки „довиждане“ на дамите, генералът се запъваше и усети, че се изчервява, когато се сбогуваше с доня Луиса. Дон Агостин се усмихна и изглеждаше много доволен. Един час по-късно генерал Дьо Вилие, дон Хосе, Безследни и Сиди-Муле вече бяха напуснали града убежище. Точно един месец след заминаването си от Аризона генералът и приятелят му дон Хосе влязоха в Нови Орлеан. Генералът се бе сбогувал с предания му Безследни, давайки му петстотин наполеона, които с голяма мъка го накара да приеме. Сиди-Муле си отпочиваше на няколко крачки зад двамата приятели.

— Ах — каза генералът с въздишка, — колко бих бил щастлив, ако…

— Ей Богу — прекъсна го младият човек, усмихвайки се, — аз ви намирам пленителен, генерале. Вие имате в джоба два милиона в хубави полици, остава ви и вашата мина в Аризона, от какво има да се оплаквате?

— Но какво да правя с тази златна мина, приятелю?

— Знам ли — каза дон Хосе, смеейки се.

— Вие сте непоносим — каза генералът с приятелско негодувание.

— Благодаря, господин генерал.

— Право да ви кажа, вие изпитвате злорадство да ме отчайвате, знаете…

— Че обичате сестра ми. Зная, защото сте ми го казвал доста често, тъй че обърнете се към доня Луиса и вярвам…

— Значи вярвате…

— Абсолютно нищо, вие искате много да знаете.

Най-после пътниците стигнаха до къщата, обитавана от дон Агостин де Сандовал и цялото му семейство. Не стана нужда генералът да търси повече, дон Агостин представи на господин Дьо Вилие една очарователна девойка, която дамите вече бяха обикнали безумно. Изтекоха няколко дни в разглеждане на града. Генералът се чувстваше като на тръни; моментът на раздялата наближаваше, а господин Дьо Вилие не смееше да постави въпроса си.