Стивън Ериксън - Дверите на Скръбния дом

— Звучи логично от устата ти, Хеборик — каза Фелисин и усети горчивината в гласа си, но вече й беше все едно. — Да, двете с Тавори имахме различни мнения и виждаш резултата.

— Мнения за какво, по-точно?

Тя не му отговори.

Редицата изведнъж се размърда. Стражите се заизправяха и се обърнаха към Западната порта. Фелисин пребледня, щом видя сестра си — вече адюнкта Тавори, наследницата на Лорн, загинала в Даруджистан — яхнала своя жребец, отгледан не къде да е, а в конюшните на Паран. До нея яздеше неизменната Т’амбър, красива млада жена, чиято дълга жълтеникавокафява грива придаваше тежест на името й. Никой не знаеше какъв е произходът й, но сега тя беше личната съветничка на Тавори. Зад двете яздеха десетки офицери и ескадрон тежка конница; войниците изглеждаха странно екзотични, чужди.

— Каква ирония — промълви Хеборик, загледан в конниците.

— Червените мечове, кучите му синове — изсумтя Баудин.

Историкът го погледна с насмешка.

— Доста си попътувал за занаята си, а, Баудин? Видял си морските валове на Ейрън, нали?

Баудин смутено сви рамене.

— Стоял съм на някоя и друга палуба, огре. Пък и — добави той — мълвата за тях се шири вече повече от седмица.

Сред конната част на Червените мечове настъпи вълнение и Фелисин видя как стоманените ръкавици се стегнаха около дръжките на оръжията, а островърхите щитове се обърнаха като един към адюнктата. „Сестрице Тавори, толкова дълбоко ли те засегна изчезването на брат ни? Толкова жесток провал ли си очаквала, че да се опиташ да го предотвратиш… а за да докажеш безрезервната си вярност, избра между мен и мама символичната жертва. Нима не разбра, че Гуглата стоеше и от двете страни на този избор? Мама поне вече е с любимия ни баща…“ Пред очите й Тавори огледа свитата си, после каза нещо на Т’амбър и тя подкара коня си към Източната порта.

Баудин изпръхтя пак.

— Я да живнем, че безкрайният час май започва.

Едно беше да обвиниш императрицата в убийство; съвсем друго беше да предвидиш следващия й ход. „Ако се бяха вслушали поне в предупрежденията ми…“ Хеборик трепна, щом ги подкараха и оковите болезнено се впиха в глезените му.

Хората с цивилизована нагласа твърде много излагаха на показ психическата си уязвимост — хилавата изтънченост и чувствителност бяха клеймото на доброто възпитание. Така за тях бе лесно и безопасно, и в това се криеше целият проблем, в края на краищата: изтъкването на изнежения разкош, парещо гърлата на бедняшката сган много по-силно от показното перчене с богатство.

Всичко това Хеборик го беше казал в трактата си и сега можеше само да признае горчивото си възхищение към императрицата и нейната адюнкта Тавори, инструмента на Ласийн във всичко това. Крайната жестокост на среднощните арести — разбитите врати, измъкнатите от леглата семейства сред жалния вой на слугите — носеше първия пласт на потреса. Скупчваха благородниците като добитък, замаяни и лишени от сън, оковаваха ги и ги изправяха пред някой пиян магистрат и съдебно жури, съставено от домъкнати от улиците просяци. Горчив и очевиден фарс на правосъдие, който свличаше и последните останали очаквания за цивилизовано поведение — свличаше самата маска на цивилизованост и оставяше след себе си само дивашкия хаос.

Удар след удар в слабините. Тавори познаваше соя си много добре, знаеше слабостта на всички и я използваше безскрупулно. Какво можеше да тласне човек към такава жестокост?

Щом вестта се разнесеше, бедняшките тълпи се струпваха по улиците и крещяха екзалтирани във възхвала на своята императрица. След това идваха грижливо насочваните улични вълнения, плячкосванията и кланетата, бушуващи из Благородническия квартал, и избиването на малцината подбрани да не бъдат арестувани знатни особи — достатъчно, за да наострят кръвожадността на тълпите, лица, върху които да се съсредоточи гневът и омразата, а след това редът отново да се възстанови, за да не пламне целият град.

Императрицата допускаше малко грешки. Използваше повода да се справи с недоволниците и непокорните учени, да стегне юмрука на военното присъствие около столицата и да тропа с него по масата колко са нужни още войски, още набори, още защита срещу предателските заговори на благородната класа. Завладяното имущество обезпечаваше това разрастване на военщината. Изтънчен, макар и предусетен ход, който след това се разливаше на вълни чрез Имперския декрет и помиташе с жестоката си ярост всеки град.