Стивън Ериксън - Дверите на Скръбния дом

Горчиво възхищение. От дълго време вече Хеборик изпитваше желание да се изплюе, но не беше го правил още от времето си като уличен джебчия в Мишия квартал на град Малаз. Виждаше ясно всичките тези пластове ужас, изписани по повечето лица в редицата. Лица най-вече над нощни облекла, оклепани и мръсни от разкаляните ями, и облечените в тях, лишени от последната нравствена броня на приличното облекло. Разрошени коси, стъписани физиономии, прекършени фигури — всичко, което тълпата отвъд Площада жадуваше да види, да унизи и да стъпче…

„Добре дошли на улиците“ — помисли си Хеборик, щом стражите подкараха редицата, с гледащата право напред адюнкта, изправила гръб на седлото, с тънко и изпито лице, по което се виждаха само резки — резките на присвитите очи, чертите по изопнатото чело, резката на почти лишената от устни стегната уста. Проклятие, не бе получила кой знае колко по рождение, нали? Погледът й се плъзна към младата й сестра, момичето, залитащо на една стъпка пред него.

Очите на Хеборик се приковаха в адюнкта Тавори. Любопитен, търсещ нещо — с проблясък на злобно задоволство може би? — леденият й поглед се плъзна по колоната и за много кратък миг се спря на сестра й. Но само се спря, нищо повече не разкри освен мигновеното разпознаване.

Стражите отвориха Източната порта на двеста крачки напред, близо до челото на окованата колона. През древния сводест проход се изля рев, вълна, която зашлеви и войници, и пленници, удари се във високите стени и се издигна нагоре сред взрива на изплашените гълъби от високите стрехи. Хаотичният плясък на крилете им отекна долу като вежливи ръкопляскания, макар на Хеборик да му се стори, че той единствен оцени горчивата ирония на боговете. И за да не остане жестът незачетен, леко се поклони.

„Гуглата да пази проклетите си тайни. Ето го, Финир, свиньо стара, сърбежа, който никога няма да уталожа. Гледай сега добре, виж какво ще сполети блудния ти син…“

Някаква частица от ума на Фелисин се беше впила в разума, впила се беше в него жестоко, пред лицето на хаотичния въртоп, в който навлизаше. Три плътни редици войска обкръжаваха булеварда на Колонадата, ала тълпата отново и отново намираше пробойни в настръхналия им строй. Тя се улови, че наблюдава, при това с хладно спокойствие, как към нея се протягат ръце, блъскат юмруци, замъглени лица напират към нея и храчат. И докато разумът в нея продължаваше да се удържа, я пазеха две здрави ръце, ръце без длани, сбръчкани гноясали чукани, ръце, които я тласкаха все напред и напред. Никой не посягаше на жреца. Никой не дръзваше. А пред нея крачеше Баудин — по-страховит от самата тълпа.

Убиваше без усилие. Отмяташе с презрение телата настрана, ревеше, махаше с ръце, предизвикваше ги. Дори войниците го зяпаха изпод качулатите си шлемове, извръщаха глави при подигравките му и ръцете им стискаха пиките или дръжките на мечовете.

Баудин, смеещият се Баудин, чийто нос беше премазан от точно хвърлена тухла, Баудин, от чието туловище камъните отскачаха, чиято робска туника се беше раздрала, подгизнала от кръв и храчки. Всеки, който се втурнеше напред и се озовеше в ръцете му, биваше усукан, скършен и хвърлен настрани. Той спираше за миг крачките си само когато се случеше нещо отпред, някакъв пробив през войнишкия кордон — или когато лейди Гейсен пред него залитнеше. Тогава я хващаше под мишниците без капка нежност и я тласкаше напред, без да спира да кълне.

Някаква вълна от страх се носеше пред него, нотка на същия онзи предизвикан ужас, запокитен обратно към побеснялата тълпа. Връхлитащите върху тях ставаха все по-малко, макар че тухлите летяха в несекваща градушка; някои улучваха, но повечето пропускаха.

Кървавият марш през града продължаваше. Ушите на Фелисин кънтяха болезнено. Тя чуваше всичко като в някаква мъгла от звуци, но очите й виждаха ясно, търсеха и намираха — непрестанно — образи, които никога нямаше да забрави.

Портите вече се виждаха, когато беше извършен най-дивашкият пробив. Войниците все едно че се стопиха и приливът на освирепелия глад се изсипа в улицата и погълна пленниците.

Фелисин долови изпъшканите от Хеборик думи почти до ухото си, когато той я тласна грубо.

— Ето, това беше.

Баудин изрева. Напираха тела, ръце, които искаха да дерат, свити ноктести пръсти. Последните дрипи по тялото на Фелисин бяха разкъсани. Нечия ръка се впи в косата й, дръпна с ярост и изви главата й, някой жадуваше да чуе пращенето на прешлените. Тя чу писък и в същия миг осъзна, че излиза от собственото й гърло. Зад нея се чу зверско ръмжене и тя усети, че ръката се сви в спазъм и я пусна. Още писъци изпълниха ушите й.