Стивън Ериксън - Дверите на Скръбния дом

Жрецът на Финир проговори и плоското му лице се озъби в мрачна усмивка.

— Часът на жаждата вече изтече, служителю. Върни се в храма си.

Служителят на Гуглата не отвърна нищо, но жуженето сякаш се усили и музиката на безчетните лъскави крилца стана така пронизителна, че завибрира в костите на Фелисин.

Хлътналите очи на жреца се присвиха и тонът му се промени.

— Е, добре. Наистина бях жрец на Финир някога, ала вече не съм, от години — докосването на Финир не може да се изстърже от кожата ми. Все пак, макар Глиганът на лятото да не изпитва особена любов към мен, явно, че още по-малко обича теб.

Нещо трепна в душата на Фелисин, щом жуженето рязко се промени и заоформя думи, които тя успя да долови: „Тайна… ще се покаже… сега…“

— Давай тогава — изръмжа някогашният жрец на Финир. — Покажи ми я.

Навярно в този миг се намеси Финир, смазващата ръка на побеснял бог — Фелисин щеше да запомни този миг и често щеше да мисли за него, — или пък тайната беше гавра над смъртните, непостижима и непонятна за нея шега, но в този миг напиращият прилив на ужаса в нея разкъса удържащите го бентове и изтръпналата й душа посърна изпепелена, щом гроздовете мухи избухнаха, разлетяха се във всички посоки, а под тях… нямаше никого.

Някогашният жрец на Финир потръпна като ударен от гръм, облещил очи. От другата страна на Площада неколцина стражи изреваха — безсловесен, изтръгнат от гърлата им звук. Веригите издрънчаха, хората, оковани по тях, се задърпаха да побегнат, халките, които ги държаха към стените, се изпънаха, но и халките, и синджирите удържаха на напъна. Стражите притичаха напред и редицата покорно се сви назад към стената.

— Е, това, виж, не го очаквах — промълви потресен татуираният.

Измина час, час, през който тайнството, стъписването и ужаса, донесени от жреца на Гуглата, се утаиха в душата на Фелисин, за да станат още един пласт, поредния, но не и последния от онова, което щеше да се превърне в безкраен кошмар. Служител на Гуглата… който го нямаше. Бръмченето на крила, което оформяше думи. Самият Гугла ли беше това? Нима Повелителят на смъртта бе слязъл сред смъртните? И защо бе застанал пред някогашен жрец на Финир — що за послание се криеше зад това?

Но въпросите бавно заглъхнаха в ума й, сковаността я обзе отново и върна със себе си смразяващото отчаяние. Императрицата бе подложила на гнет благородното съсловие, лишила бе Домове и фамилии от богатство и власт след углавно обвинение и присъда за измяна, последвано от веригите. Но ето, че бившият жрец вдясно от нея, както и грамадният дивак, с всичките му присъщи за изпечен престъпник черти вляво — никой от тях не можеше да претендира за благородна кръв. Тя се изсмя тихичко и стресна и двамата.

— Да не би да ти се разкри тайната на Гуглата, момиче? — попита бившият жрец.

— Не.

— Кое е смешното тогава?

Тя поклати глава. „Бях очаквала да се озова поне в добра компания… това ако не му се вика обрат. Ето ти я, онази дивашка жажда на селяците да те разкъсат, ето я жарта, разровена от императрицата, за да се разпали…“

— Дете!

Гласът бе на много възрастна жена, все още властен, но излъчващ в същото време отчаяние и жал. Фелисин притвори за миг очи, след това се обърна и видя мършавата старица след грубия мъж с лице на звяр. Беше само по долни дрехи, опърпани и мръсни. Но с благородна кръв, как иначе.

— Лейди Гейсен.

Старата дама протегна разтрепераната си ръка.

— Да! Съпругата на лорд Хирлак! Аз съм лейди Гейсен… — Думите излязоха от устата й, сякаш беше забравила коя е, и тя се намръщи зад напуканата, изсъхнала помада, покриваща бръчките й, и зачервените й очи се приковаха във Фелисин. — Познавам те — изсъска старицата. — Домът Паран. Най-малката дъщеря. Фелисин.

Фелисин изстина. Обърна се и се загледа към площада: стражите стояха, подпрели се на дългите си пики, подаваха си мехове с ейл и пъдеха мотаещите се все още последни рояци мухи. За подутото муле беше дошла кола и от нея наслязоха оцапани с пепел мъже, носеха въжета и куки. Оттатък стените, обкръжаващи Площада, се издигаха пъстроцветни кули и куполи. Домъчня й за сенчестите улици между тях, домъчня й за тихия и уютен живот, свършил окончателно едва преди седмица, за грубите, дрезгави заповеди на Себри, докато водеше в раван любимата си кобилка. А тя поглеждаше нагоре, обръщаше кобилата леко и нежно и виждаше зелените корони на дърветата, отделящи манежа от фамилните лозя.

Грубият мъж до нея изсумтя: