Стивън Ериксън - Дверите на Скръбния дом

Магове

Капитан

Войник

Тъкач

Зидар

Невяста

Върховен дом Сянка

Крал (Сенкотрон/Амманас)

Кралица

Убиец (Въжето/Котильон)

Магове

Хрътка

Необвързани

Опонн (Шегаджиите на Случайността)

Обелиск (Бърн)

Корона

Скиптър

Глобус

Трон

Други:

Заклинател (Хвърляч) на кости: шаман на Т’лан Имасс

Шанс: меч, посветен на Опонн

Д’айвърс: висш орден на превъплъщението

Драгнипур: меч, използван от Аномандър Рейк

Финнест: предмет, използван за отблъскване на сила от Джагът

Отатарал: отхвърляща магията червеникава руда, изваждана от хълмовете Танно, Седемте града

Соултейкън: орден на превъплъщението

Т’орруд Кабал: Кабалът на Даруджистан

Кралете тирани: Древните владетели на Даруджистан

Лабиринти на Хаоса: Гибелни пътеки между Лабиринтите

Асценденти:

Апсалар: Богиня на крадците

Беру: Бог на бурите

Бърн: Богиня на Земята, Спящата богиня

Каладън Бруд: Боен главатар

Котильон/Въжето: Убиецът на Върховния дом Сянка

Десемврий: Бог на трагедията

Д’рек: Червея на есента (понякога — кралицата на Болестта, виж Полиел)

Фандърей: Вълчицата на Зимата

Финир: Глигана (виж също Теннерок)

Джедъроун: Богиня на пролетта и прераждането

Велики гарвани: огромни магически птици

Гуглата: крал на Върховния дом Смърт

Джесс: Кралица на Сплитането

Каллор: Върховен крал

К’рул: Древен бог

Моури: Богиня на просяците, на робите и на крепостните

Нерруз: Богиня на Спокойните морета и на Попътния вятър

Опонн: Близначните Шутове на съдбата

Оссерк: Бог на небето

Полиел: Господарката на мора

Кралица на сънищата: Кралица на Върховния дом Живот

Сенкотрон/Амманас: Върховен крал на дом Сянка

Шеденул/Солиел: Богиня на здравето

Солиел: Господарката на цяра

Теннерок/Финир: Глигана с Петте бивни

Сакатия бог: Краля на веригите

Хрътките: от Върховния дом Сянка

Тогг (виж Фандърей): Тигъра на Лятото и Битката

Синът на Тъмата/Господарят на Луната/Аномандър Рейк: рицар на Върховния дом Мрак

Трийч: Първи герой

Затътри се откъм Булеварда на душите и навлезе в Площада на възмездието, окаяна купчина мухи. Кипнали буци, пълзящи по тялото му в безумно преселение, черни и лъскави, капеха на бучки и се пръскаха в полет, щом паднеха на каменните плочи.

Идеше краят на Часа на жаждата и жрецът залиташе по дирята му сляп, глух и смълчан. В чест на своя бог в този ден слугата на Гуглата, повелителя на Смъртта, със своите събратя се беше съблякъл до голо и се бе потопил в кръвта на посечените убийци, кръв, събирана в гигантски амфори, изправени покрай стените на храмовия наос. След това братята бяха тръгнали в процесия по улиците на Унта да поздравят божиите духове, налагайки смъртния танц, бележещ сетния ден на Сезона на развалата.

Стражите, обградили Площада, се раздвоиха да отворят път на жреца и се отдръпнаха още заради кръжащия и бръмчащ облак, който се виеше след него. Небето над Унта все още беше сиво, нежели синьо, а рояците мухи, изсипали се призори в столицата на империята Малазан, вече се вдигаха и бавно летяха над залива към солените блата и давещите се островчета оттатък рифа. Сезонът на развалата носеше напаст, а бе дошъл безпрецедентно вече на три пъти през последните десет години.

Въздухът на площада все още бръмчеше, все още бе изпъстрен сякаш с летящи песъчинки. Някъде по-натам по улиците жално квичеше псе, като полуумряла твар, но все още недоумряла, а близо до централния фонтан на Площада едно изоставено муле, рухнало малко преди това, продължаваше да рита немощно. Мухите бяха накацали по тялото му, пропълзели бяха във всички отверстия и то вече се беше издуло от газове. Породата му си беше инатлива и ето, че умираше вече от цял час. Щом жрецът го подмина слепешката, мухите от мулето се занадигаха на пелена, за да се присъединят към онези, които вече го бяха загърнали.

От мястото, където стоеше с останалите, за Фелисин бе ясно, че жрецът на Гуглата крачи право към нея. Очите му бяха десет хиляди, но беше сигурна, че всички са се приковали в нея. Но дори усилващият се ужас не можа да смути вцепенеността, загърнала ума й като задушаващ саван; усещаше го как се надига вътре в нея, но усещането приличаше повече на спомен за страх, отколкото на оживял страх.