Стивън Ериксън - Дверите на Скръбния дом

Едва си спомняше първия Сезон на развалата, който бе преживяла, но имаше съвсем ясни спомени за втория. Преди малко повече от три години беше видяла с очите си този ден, скрита на сигурно в семейното си имение, в солидната къща с плътно затворените и затулени с тежки завеси прозорци, със запалените мангали пред вратите и по високите, обрамчени с остри парчета счупено стъкло стени — бълваха лютивия дим от листа на истаарл. Последният ден на Сезона и Часа на жаждата бе за нея един далечен миг на отвращение, дразнещ и нелеп, но нищо повече. Тогава не бе и помислила за безбройните градски просяци и уличните твари, лишени от подслон, или дори за най-бедните жители, насила събрани и принудени да разчистват дни наред след това.

Един и същ град, а толкова различен свят.

Фелисин се зачуди дали стражите ще пристъпят пред жреца, ако той се приближи към жертвите на Чистката. Сега тя и останалите в редицата бяха подопечни на императрицата — отговорност на Ласийн, — а посоката, избирана от жреца, можеше да се вземе за сляпа и произволна, по-скоро случаен сблъсък от съвпадения, отколкото замисъл, макар тя да разбираше дълбоко в душата си, че не е така. Щяха ли да пристъпят стражите с шлемовете, да се опитат да насочат жреца настрана, да го преведат безопасно през Площада?

— Не мисля — каза мъжът, клекнал вдясно от нея. Полузатворените му очи, хлътнали дълбоко в очните кухини, светнаха в някакво подобие на насмешка. — Видях как ти шарят очичките от стражите към жреца, от жреца към стражите.

Якият мълчалив мъж вляво от нея бавно се надигна и дръпна със себе си синджира. Фелисин трепна от болка, когато прангата я стегна, щом мъжът скръсти ръце на голите си, нашарени с белези гърди. Той изгледа навъсено приближаващия се жрец, но не каза нищо.

— Какво иска от мен? — попита шепнешком Фелисин. — Какво съм направила, че да привлека вниманието на жреца на Гуглата?

Клечащият мъж се залюля на пети, извърнал лице към късното следобедно слънце.

— Кралице на сънищата, влюбената в себе си младост ли чувам от тези пълни сладки устнички? Или е просто обичайната поза на благородната кръв, около която се върти Вселената? Отговори ми, моля те, капризна кралице!

Фелисин се намръщи.

— По-добре се чувствах, докато си мислех, че си заспал… или умрял.

— Мъртъвците не клечат, момиченце, те лежат проснати. Жрецът на Гуглата не идва за теб, а за мен.

Тогава тя го погледна в лицето и синджирът между тях издрънча. Приличаше повече на жаба с хлътнали очи, отколкото на човек. Беше плешив, лицето му бе нашарено с татуирани дребни ръбати символи, скрити под шарката, покриваща кожата му като набръчкан пергамент. Беше гол, само с една препаска около слабините, червена и опърпана. Около него хвърчаха мухи, стръвни и ненаситни в своя жаден танц, но не под мрачната оркестровка на Гуглата, разбра Фелисин. Татуираният рисунък го покриваше от глава до пети — лицето на глигана върху собственото му, сложната плетеница на космите на четината по раменете и ръцете му, слизаща надолу по голите му бедра и прасци, плътно очертаните копита по кожата на стъпалата му. До този момент Фелисин бе твърде погълната от себе си, за да обърне някакво внимание на спътниците си, оковани в същата верига: този човек беше жрец на Финир, Глигана на лятото, а мухите сякаш знаеха това, разбираха го в достатъчна степен, за да се отклонят в неистовия си набег. Тя гледаше с погнуса и в същото време — омаяна, как се трупат по чуканчетата на китките му, със засъхналата плът от раните, останала единствено неотдадена на Финир, ала пътеките, които избираха божиите духове, не докосваха нито една черта от татуировката. Мухите танцуваха танц на отбягване, но при все това танцуваха стръвно.

Жрецът на Финир беше окован за глезена в края на редицата. Тесните гривни на букаите на всички останали бяха стегнати на китките. Стъпалата му бяха влажни от кръв и мухите налитаха там, но не кацаха. Видя как очите му се отвориха широко, щом слънчевата светлина пред него се затули.

Жрецът на Гуглата беше застанал пред тях. Мъжът вляво от Фелисин се дръпна назад, колкото позволяваше дължината на веригата, и ръждивото желязо издрънча. Стената зад гърба й се беше сгорещила, плочките, покрити с пищни сцени на имперско великолепие, бяха станали лепкави през тънката тъкан на робската й туника. Фелисин зяпна затрупаното с гроздове мухи същество, застанало безмълвно пред клечащия жрец на Финир. Не можеше да види и едно петънце оголена плът, нищичко от самия човек — мухите го бяха накацали целия и под тях той обитаваше в тъма, в която слънчевият пек не можеше да го докосне. Облакът, кръжащ около него, се разпръсна и Фелисин се сви в погнуса, щом неизброимите крачета на насекомите докоснаха стъпалата й и бързо запълзяха нагоре по бедрата й. Придърпа краищата на късата си туника и краката й се вкочаниха.