Стивън Ериксън - Спомени от лед

Потърка очи. Сънят бе станал нещо… твърде нежелано. Нощ след нощ, още от бягството им от Даруджистан… болка… и сънища — не, кошмари. Богове подземни… В тъмното броеше часовете, свит под одеялата, а щом най-сетне се унесеше, сънят идваше накъсан, пълен с бягане. И пълзене. После — давене.

„Това е от кръвта на Хрътката, която тече в тялото ми. Това трябва да е.“

Много пъти се беше опитвал да си каже, че именно кръвта Хрътката на Сянка е източникът на параноята му. Тази мисъл предизвикваше кисела усмивка. „Не е вярно. Това, от което се боя, е твърде реално. Още по-лошо… Това огромно чувство за загуба… без да можеш да се довериш… на никого. А без доверието що за живот ме чака? Нищо освен самота и значи — нищо, което да си струва. А и всички тези гласове… които шепнат за бягство. Бягство.“

Тръсна глава и изплю жлъчта, насъбрала се в гърлото му. „Мисли за другото. За онази сцена. Самотна. Стъписваща. Паран, не забравяй гласа, който чу. Беше гласът на Татърсейл… тогава не се усъмни, защо се съмняваш сега? Тя е жива. Все някак магьосницата е жива…“

„О, тази болка! На дете, пищящо в тъмното, на Хрътка, виеща скръбно. Душа, прикована в сърцето на рана… а аз мисля само за себе си! Богове, де да можех!“

Уискиджак влезе в караулката, тръшна вратата след себе си и закрачи към масата на писаря. Подпря се на нея и изпъна болния си крак. Въздишката му бе като развързване на безброй възли и секна треперливо.

След малко вратата се отвори.

Уискиджак се обърна и изгледа навъсено Малът.

— Нали капитанът ви заповяда да се строявате…

— Паран е по-зле и от вас, сър.

— Това го прикрихме. Пази гърба на момчето… Или си наумил нещо друго, Малът?

— Не ме разбрахте. Току-що огледах около него… лабиринтът ми настръхна, командире.

Чак сега Уискиджак забеляза колко е пребледнял лечителят.

— Настръхна ли?

— Да. Никога не се е случвало. Капитанът е сериозно болен.

— Тумори? Рак? Бъди по-точен, Гуглата да те вземе!

— Нищо такова, сър. Поне засега. Но ще се появят. Все едно че е глътнал дупка — зейнала е в стомаха му. Всичко, което таи, предполагам. Но и нещо друго има… трябва ни Бързия Бен. У Паран са избуяли магии, като плевели след дъжд.

— Опонн…

— Не. Шегаджиите-близнаци отдавна ги няма. Пътуването на Паран към Даруджистан… нещо го е сполетяло по пътя. Не, не нещо. Много неща. Но може и да греша, сър. Трябва ни Бързия Бен…

— Чух те. Кажи му, като се приберем в Пейл. Но бъди дискретен. Няма смисъл да усилваме притесненията на капитана.

Малът се навъси още повече.

— Сър, просто… Дали е в добра форма да поеме командването на Мостоваците?

— Мен ли питаш? Ако искаш да говориш с Дужек за притесненията си, имаш всички права. Ако смяташ, че Паран е неподходящ за длъжността… направи го, Малът.

Мъжът помълча дълго и накрая въздъхна.

— Все още не. Той е упорит също колкото вас… сър. Гуглата да ме вземе, сигурен ли сте, че не сте роднини?

— Адски сигурен — изръмжа Уискиджак. — Дори лагерните ви са с по-чиста кръв от семейното ми родословие. Добре, да оставим това. Поговори с Бързака и Спиндъл. Виж какво можете да разберете за тези скрити магии — ако някой от боговете отново дърпа струните на Паран, искам да знам кой е, след което ще размислим защо.

Малът изгледа командира с присвити очи.

— Сър, в какво се въвличаме?

— И аз не съм сигурен — призна Уискиджак, намръщи се и размърда болния си крак. — С късмета на Опонн, няма да ми се наложи да вадя меча си — командирите обикновено не го правят, нали?

— Ако ми отделите време, сър…

— По-късно, Малът. Сега трябва да помисля за преговорите. Бруд и армията му са вече пред Пейл.

— Ясно.

— А капитанът ви сигурно се чуди къде в името на Гуглата си изчезнал. Тръгвай, Малът. Ще се видим отново след преговорите.

— Слушам, сър.

Плитки бразди разяждаха склоновете на една левга северно от Пейл, незараснали още белези от времето, когато градската наглост бе посягала да погълне степите, граничещи с равнината Риви. От незапомнени времена хълмовете бяха святи за ривите и фермерите на Пейл бяха плащали с кръв за своята самонадеяност.