Стивън Ериксън - Спомени от лед

— Наистина си мъдра, майко, колкото и да не си вярваш. Скритото се разкрива бавно. Погледни тези отскорошни врагове. В ума си се бориш, изтъкваш си различията между нас, мъчиш се да задържиш неприязънта си, омразата си към тях, защото това ти е познато. Спомените са основата на тази омраза. Но, майко, спомените съдържат и друга истина, тайна, и тя е всичко, което сме изпитали, нали?

Мхаби кимна и отвърна, едва прикривайки раздразнението си:

— Така ни казват старейшините, дъще.

— Преживяното. Опитът. Това е общото между нас. Може би погледнато от друга страна, но е едно и също. Едно и също.

— Знам това, Силвърфокс. Да обвиняваш е безсмислено. Всички сме тласкани, като приливите, от нечия невидима, неумолима воля…

Момичето стисна ръката й.

— Тогава попитай Корлат, майко. Какво й казват нейните спомени.

Жената риви се обърна към Тайст Андий.

— Слушаш ни, а не казваш нищо. Какъв отговор очаква щерка ми от теб?

Корлат се усмихна тъжно.

— Опитът е един и същ. За вашите две армии. Но също и… през цялото време. Сред всички, които притежават памет, все едно дали индивид, или цял народ, уроците на живота са винаги едни и същи. — Очите на Тайст Андий, сменили този път цвета си в теменуженосиньо, се спряха на Силвърфокс. — Дори сред Т’лан Имасс — това ли искаш да ни кажеш, дете?

Тя сви рамене.

— Във всичко, което предстои, мислете за прошката. Дръжте на нея, но не забравяйте, че не трябва да се раздава щедро. — Съненият й поглед се плъзна към Корлат и тъмните й очи изведнъж се втвърдиха. — Понякога прошката трябва да се откаже.

Последва мълчание. „Скъпи духове, напътствайте ни. Това дете ме плаши. Всъщност мога да разбера Каллор… и това е по-обезпокоително от всичко.“

Спряха се на мястото за преговорите, малко извън постовите на Бруд.

След няколко минути малазанците излязоха на билото. Мхаби веднага позна Дужек, някогашния Върховен юмрук, а сега — ренегат. Едноръкият мъж обаче се оказа по-стар, отколкото очакваше, и седеше на дорестия си кон като човек, измъчван от непрестанни старчески болежки и с вкочанени кокали. Беше мършав, среден на ръст, с проста броня и къс меч без украса на колана. Тясното му скулесто лице беше бръснато, нашарено с многобройни белези. Шлем не носеше. Единственият признак за ранг бе дългата сива пелерина със сребърна закопчалка.

От лявата страна на Дужек яздеше друг офицер, сивобрад и с едро телосложение. Шлемът със забрало и плетена мрежа на врата почти скриваше лицето му, но мхаби долови у него неизмерима сила на волята. Седеше изправен в седлото, макар че левият му крак беше леко изкривен и ботушът бе извън стремето. Плетената му, дълга до прасците ризница беше очукана и закърпена с кожени каишки. Не й убягна от вниманието това, че язди от незащитената страна на Дужек.

Вдясно от Върховния юмрук яздеше някакъв младеж, явно адютант или нещо подобно. Беше невзрачен, но мхаби забеляза как очите му шарят неспокойно и поглъщат всяка подробност. Тъкмо той носеше бунтовническото знаме, стиснал пръта в облечената си в кожена ръкавица ръка.

Четвъртият ездач се оказа Черен морант, с хитинова броня, много пострадала. Бе изгубил четирите пръста на дясната си ръка, но продължаваше да носи останалото от металната ръкавица. Безброй удари от меч бяха нашарили лъскавия черен нагръдник.

Корлат до нея изсумтя тихо:

— Доста пребита сган, какво ще кажеш?

Мхаби кимна и попита:

— Кой е мъжът вляво от Дужек Едноръкия?

— Уискиджак според мен — с кисела усмивка й отвърна Тайст Андий. — Ама фигурата му си я бива, а?

За миг мхаби се почувства като младата жена, каквато бе в действителност, и сбърчи нос.

— Ривите не сме толкова космати, слава на духовете.

— Все пак…

— Е, да, все пак.

— Бих го харесала за чичо — обади се Силвърфокс.

Двете жени я погледнаха изненадано и мхаби попита:

— Чичо ли?

Момичето кимна.

— Можеш да му вярваш. Докато едноръкият крие нещо — е, не, и двамата имат една тайна, но все едно, вярвам на брадатия. Морантът… той се смее вътрешно. Винаги се смее и никой не знае това. Смехът не е жесток, а изпълнен със скръб. А онзи със знамето… — Силвърфокс се намръщи. — За него не съм сигурна. Мисля, че винаги е било така…

Мхаби и Корлат се спогледаха над главата на момичето.

— Хайде да се приближим — каза Тайст Андий.

Щом наближиха билото, от постовата линия излязоха две фигури, следвани от знаменосец с щандарт без герб, и тримата — пешаци. Мхаби се зачуди как ли ще приемат малазанците вида на двамата воини отпред. В жилите на Каладън Бруд течеше баргастка кръв, отразена във високата му, леко изгърбена фигура и широкото плоско лице; а и още нещо имаше у него, нещо не съвсем човешко. Беше грамаден, а чукът на гърба му подхождаше добре. Двамата с Дужек се сражаваха на този континент вече над дванайсет години — сблъсък на воли, видели немалко люти сражения и също толкова обсади. И двамата неведнъж се бяха изправяли пред жестоката съдба, но ето, че бяха оцелели, целите в рани и белези. Отдавна си бяха взели мярката един на друг по бойните полета, но едва сега предстоеше да се изправят лице в лице.