Стивън Ериксън - Спомени от лед

— Птицо? — изграчи тя. — Аз съм Старата, неоспоримата матриарха на шумното и огромно гибелно поселение на Лунния къс!

Уискиджак изсумтя.

— Матриарха на Великите гарвани? Значи говориш от името на всичките, тъй ли? Е, това го приемам — Гуглата ми е свидетел, че си достатъчно гласовита.

— Наглост! Дужек Едноръки, насмешката на моя господар е необяснима…

— В смисъл, че не знаеш — прекъсна я ренегатът Върховен юмрук.

— Нагла дързост. Прояви уважение, смъртни, иначе с твоята леш ще се нахраня, като дойде денят!

— Най-много да си счупиш клюна в кожата ми, дърто, но си добре дошла. Като дойде денят.

Бруд изръмжа.

— Хърлочъл, намордникът за клюнове подръка ли ти е?

— Да, сър.

Великият гарван изсъска, наведе глава и надигна крилата си.

— Да не си посмял, вол такъв! Само да го повториш, мисли му!

— Тогава не си отваряй човката.

Бруд се обърна към останалите и с жест ги покани да влязат. Старата, кацнала над всички, кимваше на всеки минал под нея войник. Когато дойде ред на мхаби, се изкиска.

— Детето, което водиш, скоро ще ни изненада всички, бабче.

Мхаби се спря и попита:

— Какво усещаш, Стара?

Старата разтвори клюн в безмълвна усмивка, после отговори:

— Същина, скъпо мое глинено гърне. Нищо друго. Здравей, малко сребърно лисиче.

Момичето изгледа за миг Великия гарван, след което отвърна:

— Здравей, Стара. Досега не си бях давала сметка, че вашият вид сте родени от гниещата плът на един…

— Млък! — изкрещя Старата. — Такова знание не бива да се изрича! Трябва да се научиш да мълчиш, дете — заради собствената си безопасност…

— Заради твоята, искаш да кажеш — отвърна с усмивка Силвърфокс.

— В случая — да, няма да го отрека. Но послушай едно старо същество, преди да влезеш в тази шатра, дете. Онези, които чакат вътре, ще приемат неимоверния ти разум и познания — ако се окажеш толкова глупава, че да ги разкриеш — за най-смъртоносна заплаха. Разкритията може да ти донесат гибел. И знай следното: ти все още не си способна да се пазиш сама. Мхаби, която ценя и обичам, също не може да се надява, че ще те защити — тя не може да се похвали с буйна сила. И на двете ще ви трябват закрилници, разбра ли ме?

Силвърфокс кимна.

Ръката на мхаби се беше стегнала инстинктивно около китката на детето. Заля я вълна от чувства. Не беше сляпа за заплахите, надвиснали над Силвърфокс и самата нея, даваше си сметка и за силите, кипящи в детето. „Но в себе си не чувствам никаква сила, нито буйна, нито никаква. Макар да го каза с добро чувство, Старата ме нарече «глинено гърне» с пълно право, а всичко, което то пазеше доскоро, вече не е в мен, а стои ето тук, до мен, изложено на опасности и уязвимо.“ Взря се в лъскавите черни очи на враната. „Обичаш ме и ме цениш, така ли? Благословена да си за това.“

Централният отсек на командната шатра беше зает от огромна маса за разпъване на карти, от грубо издялано дърво, разкривена и очукана, сякаш беше скована от пиян дърводелец. Когато мхаби и Силвърфокс влязоха, ветеранът Уискиджак — вече бе свалил шлема — я гледаше и се смееше.

— Ама голям кучи син сте, пълководецо. — И поклати глава.

Бруд изгледа намръщено масата, привлякла вниманието на Уискиджак, и каза:

— Да, признавам, че не е много красива…

— Защото я направиха Фидлър и Хедж — каза малазанецът. — В леса на Мот…

— Кои са Фидлър и Хедж?

— Двамата ми сапьори, докато командвах Девети взвод. Играеха на игри на карти, с Драконовата колода, и им трябваше маса. Още сто Мостоваци се бяха събрали да гледат играта, въпреки че бяха под постоянни атаки, да не говорим, че до гуша бяхме затънали в едно тресавище. Играта бе прекъсната от битка — бяхме надвити, изтласкани, после си върнахме позицията, всичко това отне може би камбана време — и хоп! Някой междувременно беше задигнал тая огромна маса! Да бяхте чули само как ругаеха сапьорите…

Каладън Бруд скръсти ръце, изгледа намръщено масата и изсумтя:

— Подариха ми я. Извънредните на Мот. Служи ми добре… моите, ъ, поздравления на сапьорите ви. Мога да наредя да я върнат…

— Няма нужда, сър… — Малазанецът като че ли се канеше добави още нещо, нещо важно, но само поклати глава.

Тихото ахване на Силвърфокс стресна мхаби. Тя погледна надолу към детето и вдигна въпросително вежди, но погледът на момичето се местеше от масата към Уискиджак и обратно — и то се усмихваше. После каза:

— Чичо Уискиджак.

Очите на всички се обърнаха към детето. То продължи безгрижно: