Стивън Ериксън - Спомени от лед

— Не мен трябва да питаш — с кисела усмивка отвърна Корлат.

— И малазанците също.

— Сигурна ли си в това? Не маршируваха ли Т’лан Имасс под малазанските знамена?

— Но вече не, Корлат. Каква ли скрита вражда се е породила между тях? Що за тайни мотиви могат да лежат под предложенията на малазанците? Няма как да го отгатнем, нали?

— Предполагам, че Каладън Бруд е наясно с тези възможности — сухо отвърна Тайст Андий. — Все едно, можеш да бъдеш свидетелка и дори да участваш в тези неща, мхаби. Малазанският контингент идва и Пълководеца желае да присъстваш на преговорите.

Мхаби се обърна. Лагерът на Каладън Бруд лежеше пред очите й, изрядно подреден както винаги. Наемническите части на запад, воините на Тайст Андий в средата, становете на нейните риви със стадата бедерини — на изток. Походът беше дълъг, от Платото на Стария крал, през градовете Кет и Пач, най-сетне — по лъкатушещия на юг стар път на ривите, прекосяващ традиционното им отечество. „Дом, порутен от многото години война, от тъпчещите по земята войски и огнените взривове, хвърляни от небето от морантите… от кворлите, кръжащи като безмълвни черни петънца, и от ужаса, падащ върху становете ни… върху светите ни стада.“

„Ала ето, че сега стискаме ръце с доскорошните си врагове. С малазанските нашественици и студенокръвните моранти. Каним се да сплетем плитките на венчилото — двете ни армии. Толкова време си гризем гърлата — а сега венчило, и не в името на мира. Не, сега воините си търсят друг, нов враг…“

Отвъд войските на Бруд се издигаха наскоро възстановените стени на Пейл, с петната от насилие, като смразяващ спомен за малазанските магии. От северната порта на града току-що бе излязла група конници, със сиво знаме без знаци по него — възвестяваше на всички, че конниците са извън закона. Яздеха бавно през мъртвата зона към лагера на Бруд.

Очите на мхаби се присвиха подозрително към знамето. „Старице, страховете ти са проклятие. Не мисли за измяна, не мисли за ужасите, претърпени от тези доскорошни нашественици. Дужек Едноръкия и Воинството му бяха обявени извън закона от омразната императрица. Духове подземни, ще видим ли някога края на тази война?“

Детето дойде при двете жени. Мхаби я погледна, видя в спокойните, нетрепкащи очи, знание и мъдрост, трупани сякаш от хилядолетия — а може би наистина беше така. „Ето ни, че стоим тук трите, пред погледите на всички — дете на десет-единадесет години, жена с млада външност и нечовешки очи и прегърбена старица — и всичко това, до най-малката подробност, е илюзия, защото таящото се в нас е съвсем обратно. Детето съм аз. Тайст Андий е познала хиляди години живот, а момичето… стотици хиляди.“

Корлат също погледна детето и се усмихна.

— Хубаво ли си поигра, Силвърфокс 3 3 Сребърна лисица (англ.). — Бел.прев. ?

— Горе-долу — с изненадващо плътен глас отвърна момичето. — Но се натъжих.

Корлат вдигна вежди.

— И защо?

— Някога тук е съществувало свято доверие — между тези хълмове и духовете на риви. Вече е нарушено. Духовете бяха само съсъди на болка и самота. Хълмовете няма да се изцерят.

Кръвта в жилите на мхаби се смрази. Детето във все по-голяма степен проявяваше чувствителност, съперничеща на тази на най-мъдрите врачки в племената. Но в тази чувствителност се долавяше някаква хладина, някакво скрито намерение лежеше под всяка страстно изречена дума.

— Нищо ли не може да се направи, дъще?

Силвърфокс сви рамене.

— Вече не е нужно.

„Като сега.“

— Какво значи това?

Момичето вдигна кръглото си личице и се усмихна.

— Ако ще присъстваме на преговорите, майко, да побързаме.

Мястото за срещата бе на едно ниско възвишение на трийсетина крачки от предните постове. На запад се виждаха наскоро вдигнатите могили, приютили останките на мъртвите след падането на Пейл. Мхаби се замисли дали безчетните жертви гледат разгръщащата се сцена. „От кръвопролитията се раждат духове в края на краищата. А без умилостивителни дарове те често се превръщат във враждебни сили, терзани от кошмарни видения и изпълнени със злъч. Дали само ривите знаят тези истини?“

„От война към съюз — как ли ще погледнат духовете на това?“

— Предадени са — каза Силвърфокс. — Аз ще им отговоря, майко. — Посегна и хвана мхаби за ръка. — Време е за спомени. Спомени древни и спомени отскорошни.

— А ти, дъще? — попита тихо, с треперещ глас мхаби. — Да не си мостът между едните и другите?