Стивън Ериксън - Спомени от лед

„Но няма да стане. Твърде неспокойни сме за това. Дужек вече е очертал като на карта близкото ни бъдеще, загърнато в прахта на тръгнало на поход воинство. Още по-лошо, гънки има по тази карта, дупки, и ми се струва, че Подпалвачите на мостове много скоро ще паднат в някоя от тях. Дълбока, при това.“

Останал без дъх, капитан Паран спря до полуголия татуиран воин.

— Наежил си се като бедерин още от сутринта, Тротс. Какви сте ги намислили пак с Уискиджак?

Широката уста на баргаста се изкриви в някакво подобие на усмивка, но тъмните му очи останаха приковани в гледката в долината.

— Свършва студеният мрак — изръмжа той.

— Ха, свършвал, Гуглата да го вземе дано — слънцето след малко ще залезе, омазан с гранясала мас глупак такъв.

— Замръзнал и вкочанен — продължи Тротс. — Сляп си за света. Аз съм Сказанието, неизричано дълго. Но повече не. Меч съм аз, който скоро ще излезе от ножницата. Желязо съм и дойде ли светлият ден, всички ви ще заслепя. Ха.

Паран се изплю в тревата.

— Малът ми спомена за внезапната ти… словоохотливост. Спомена ми също, че никаква файда нямало от нея, тъй като с появата й си изгубил и малкото ум, дето го имаше.

Баргастът се удари в гърдите и те изкънтяха като барабан.

— Аз съм Сказанието, и то скоро ще се изрече. Ще видиш, малазанецо. Всички ще видите.

— Слънцето ти е изсушило мозъка, Тротс. Нищо, тази нощ ще се приберем в Пейл — макар че Уискиджак би трябвало вече да ти го е казал. Ето, Хедж идва, да те смени от поста. — Паран се надигна, прикривайки болката, жегнала го от движението. — Е, аз да си довърша обиколката.

И се затътри отново.

„Проклет да си, Уискиджак, какви сте ги забъркали с Дужек? Панион Домин… струва ли си и задника на един катър да се занимаваме с тези нафукани фанатици? Тези неща изтляват. Винаги. Пръскат се. Писачите се заемат с тях — винаги, — започват нескончаеми спорове за заплетените подробности на вярата. Възникват секти. Избухва гражданска война и ето ти го поредното мъртво цвете, стъпкано по безкрайния път на историята.“

„Е, да, сега е толкова ярко и разцъфнало. Но цветовете избледняват. Винаги.“

„Един ден Малазанската империя ще се озове лице в лице със собствената си тленност. Един ден мрак ще падне и над Империята“.

Присви се от поредния пристъп на болка, която опари стомаха му. „Не мисли за Империята! Не мисли за чистката на Ласийн! Разчитай на Тавори, Гъноуз Паран — сестра ти ще спаси дома. По-добре, отколкото щеше да се справиш ти. На сестра си разчитай…“ Болката леко се облекчи, капитанът вдиша дълбоко и продължи да слиза към барикадата.

„Давя се. Кълна се в Бездната, давя се.“

Хедж се изкатери на билото като скална маймуна с кривите си крака, застана зад Тротс, дръпна го рязко за перчема, после залегна до него в тревата.

— Ха! Много ми харесва как се пулиш, като те оскубя.

— Сапьоре — изръмжа баргастът, — ти си говното под камъка в потока, в който е нагазило стадо болни свине.

— Малко е дългичко, но става. Е, завъртя ли главата на капитанчето?

Тротс не отвърна нищо, вперил поглед към далечните планини Тахлин.

Хедж свали кожената си шапка, зачеса няколкото косъма, останали на темето му, и изгледа приятеля си.

— Иначе номерът не е лош. Благородно и загадъчно. Впечатлен съм.

— Как иначе. Знаеш, такива пози не се поддържат лесно.

— При теб е естествено. Е, защо объркваш Паран?

Тротс се ухили и оголи два реда синкави зъби.

— За по-смешно. Освен това Уискиджак е тоя, дето ще обясни нещата.

— Само че засега не обяснява нищо. Дужек иска да се връщаме в Пейл, събира каквото е останало от Мостоваците. Паран сигурно ще се радва, че получава отново цяла рота, вместо две разбити отделения. Уискиджак каза ли нещо за предстоящите преговори с Бруд?

Тротс кимна.

— Е, и какво?

— Предстоят.

— О, много благодаря. Между другото, официално си освободен от поста, боец. Долу ти пекат един бедерински труп. Казах на готвача да го напълни с говна, щото така го обичаш.

Тротс се надигна.

— Един ден може да изпека теб, сапьоре.

— И да се задавиш с блажените ми ребра.

Баргастът се намръщи.

— Предложението ми беше искрено, Хедж. За да ти окажа чест, приятелю.

Сапьорът го изгледа примижал, после се ухили.

— Кучи син! За малко да се хвана!

— За малко. Ха-ха.

Уискиджак го чакаше при барикадата. Доскоро сержант и вече помощник-командир на Дужек Едноръкия, побелелият ветеран беше пристигнал с последния полет на морантите. Стоеше със стария взводен лечител Малът и двамата гледаха как десетина войници от Втора армия товарят секвестираното от последната седмица на гърбовете на кворлите. Паран се приближи предпазливо, за да скрие болката, която го мъчеше.