Стивън Ериксън - Спомени от лед

И едва не извика.

Над него се извисяваше смътно наподобяваща човек фигура, поне петнайсет пъти по-висока от собствения му ръст — туловището й стигаше почти до куполестия таван на огромната пещера. Плътта — тъмна глина — беше отрупана с груби късчета диамант и те проблясваха и святкаха при всяко движение на създанието. То като че ли не забелязваше Бен, макар магьосникът да знаеше, че тъкмо това чудовище го бе спасило от гнева на Сакатия бог. Ръцете му бяха вдигнати към тавана, дланите чезнеха под тъмния, оцапан с червени петна свод. Огромни смътно бели дъги сияеха по тавана, разположени равномерно, също като ребра на гръден кош. Дланите като че ли стискаха две такива ребра, а може би бяха слети с тях.

Едва видимо зад това същество, навярно на хиляда крачки по дължината на пещерата, клечеше друго привидение, също тъй с вдигнати нагоре ръце.

Погледът на Бързия Бен се плъзна към другия край на пещерата. Още слуги — видя четирима, или пет — все така вдигнали нагоре ръце към тавана. Пещерата всъщност представляваше огромен тунел, извиващ се в далечината.

„Та аз наистина съм попаднал в Бърн, Спящата богиня. Жив лабиринт. Плът и кости. И тези… слуги…“

— Имате благодарността ми! — извика той на съществото, извисяващо се над него.

Плоската уродлива глава се изви надолу. Две очи от диамант се взряха в него, блеснали като звезди по залез.

— Помогни ни.

Гласът бе като на дете, изпълнен с отчаяние.

Бързия Бен зяпна. „Да помогна?“

— Тя вехне — простена съществото. — Майката вехне. Умираме. Помогни ни.

— Как?

— Помогни. Молим те.

— Не знам как.

— Помогни.

Бързия Бен се изправи с усилие. Глинената плът пред очите му се топеше, стичаше се на кални вадички по дебелите мишци на гиганта. Късчета диамант се откъртваха и падаха. „Сакатият бог ги убива, отравя плътта на Бърн.“ Умът му заработи трескаво.

— Слуга, дете на Бърн! Колко време остава? Преди да е станало късно?

— Не много — отвърна съществото. — Наближава. Мигът наближава.

Паника стисна гърлото на магьосника.

— Колко? Можеш ли да си по-точен? Трябва да знам с колко време разполагам, приятелю. Опитай се, моля те!

— Много скоро. Няколко… Няколко десетки години, не повече. Мигът наближава. Помогни.

Чародеят въздъхна. За такива сили вековете, изглежда, бяха като дни. Въпреки това отчаяният вопъл на съществото го съкрушаваше. Както и самата заплаха. „Какво ли ще стане, ако Бърн умре? Беру да не дава дано, не мисля, но искам да го разбера. Е, добре, значи това е моята лична война.“ Огледа калната земя и намери следача.

— Слуга! Ще ти оставя нещо тук, за да мога да те намеря отново. Ще намеря помощ — обещавам ти — и ще се върна при теб…

— Не при мен — отвърна великанът. — Аз умирам. Друг ще дойде. Може би. — Ръцете му бяха изтънели, диамантената броня вече почти се беше смъкнала. — Аз умирам. — Започна да се свива. Червените петна по тавана бяха стигнали до ребрата, за които се държеше, и по тях вече се появяваха пукнатини.

— Ще намеря отговор — прошепна Бързия Бен. — Заклевам се.

Махна с ръка, отвори лабиринт и без да поглежда назад — за да не скъса гледката сърцето му, — пристъпи вътре и изчезна.

Нечия ръка разтърсваше рамото му. Бързия Бен отвори очи.

— Проклет да си, магьоснико — изсъска Пикър. — Вече почти се съмна. Трябва да отлитаме.

Магьосникът простена, размърда изтръпналите си крака и се остави на ефрейторката да го вдигне.

— Прибра ли го? — попита тя, докато го мъкнеше към чакащия кворл.

— Кое?

— Онова камъче, кое.

— Не. В беда сме, Пикър…

— Винаги сме били в беда…

— Не. Искам да кажа — всички. — Спря и я изгледа. — Всички.

Онова, което видя на лицето му, я стресна, но тя все пак каза:

— Добре. Сега обаче трябва да тръгваме.

— Да. И няма да е зле да ме вържете — няма да мога да стоя буден.

Стигнаха до кворла. Морантът, седнал в предното хитиново седло, извърна глава и ги изгледа мълчаливо.

— Кралице на сънищата — промърмори Пикър, докато овързваше ръцете и краката на Бен с кожената сбруя. — Никога не съм те виждала толкова уплашен, магьоснико. Само като те гледам, готова съм лед да пикая.

Това бяха последните думи, които Бързия Бен запомни тази нощ. Но ги запомни добре.

Гъноуз Паран беше обсебен от видения как се дави. Давеше се, но не във вода. Давеше се в мрак. Мяташе панически ръце и крака в някакво непознато и невъобразимо място. Затвореше ли очи, въртопът го сграбчваше, вътрешностите му се стягаха на възел и той сякаш отново се превръщаше в малко безпомощно дете. Изпълнена с ужас и неразбираща, душата му се гърчеше от болка.