Стивън Ериксън: Среднощни приливи

Древният бог се обърна на юг и стисна челюсти.

— Очаквам съюзник. Килмандарос. Тя иде от другата страна на разрива.

— Остана само един Тайст соултейкън — рече Готос. — Изглежда, е сразил своя съратник и сега го оставя за вечен плен в претъпкания двор на кулата Азат.

— Прибързано. Нима смята, че К’Чаин Че’Малле са единственият му противник в този свят?

Джагътът сви рамене.

— Сигурно.

Маел помълча, после въздъхна и рече:

— С твоя лед, Готос, не унищожавай всичко това. Моля те да… съхраниш.

— Че защо?

— Имам си причини.

— Радвам се за теб. И какви са те?

Древният бог го изгледа мрачно.

— Безочлив кучи син.

— Защо да го променям?

— В моретата, Джагът, времето е разбулено. В дълбините се носят течения с огромна древност. В плитчините шепне бъдещето. Приливи напират сред тях в непрестанна обмяна. Такова е моето владение. Такова е знанието ми. Запечатай това опустошение в проклетия си лед, Готос. Тук, на това място, запечатай самото време. Направи го и ще приема, че имам дълг към теб… а един ден може би ще разбереш, че това ти е от полза.

Готос се замисли над словата на Древния бог, после кимна.

— Може да го направя. Добре, Маел. Иди при Килмандарос. Смачкайте този Тайст Елейнт и разпръснете народа му. Но го сторете бързо.

Очите на Маел се присвиха.

— Защо?

— Защото долавям далечно пробуждане… но уви, не толкова далечно, колкото би ти харесало.

— Аномандър Рейк.

Готос кимна.

Маел сви рамене.

— Предвидено е. Оссерк се раздвижва, за да му се изпречи на пътя.

Усмивката на Джагът оголи бивните му.

— Пак ли?

Древният бог неволно се ухили в отговор.

И макар да се усмихваха, не беше никак весело на този леден бряг.

Събуди се с пълен със сол корем, гол и полузаровен в белия пясък, сред отломките от бурята. Чайки крещяха горе, сенките им кръжаха по вълнистия бряг. Вътрешностите му се сгърчиха в спазъм, той простена и бавно се превъртя.

Видя, че по брега има други тела. И отломки. Буци и плочи топящ се лед пращяха в сенките. По пясъка ситнеха хиляди раци.

Огромният мъж се надигна на ръце и колене. И заповръща горчивото в стомаха си върху пясъка. Главата му запулсира от болка, толкова силна, че почти го заслепи, и много време измина, преди най-сетне да се изправи и да се огледа навъсено.

Бряг, където не трябваше да има никакъв бряг.

А предната нощ — планини от лед, издигащи се от глъбините, една от тях — най-голямата от всички — достигна до повърхността точно под огромния плаващ град Мекрос. Разби го все едно че беше сал от плетени клони. Историята на Мекрос не помнеше нищо, което с малко поне да наподобява такова пълно опустошение, на каквото бе станал свидетел. Такова внезапно и абсолютно унищожение на град, който беше дом на двадесет хиляди души. Неверието продължаваше да го терзае, сякаш собствените му спомени таяха невъзможни образи, творение на болен разсъдък.

Но знаеше, че нищо не си е въобразил. Просто бе станал свидетел.

И по някакъв начин бе оцелял.

Слънцето беше топло, но не и горещо. Небето бе по-скоро млечнобяло, отколкото синьо. И чайките, едва сега видя той, бяха нещо съвсем друго. Влечугоподобни твари с бели криле.

Изправи се с усилие. Болката в главата заглъхваше, но тялото му започна да се тресе, жаждата бе като побеснял демон, мъчещ се да раздере гърлото му.

Крясъците на летящите гущери се усилиха и той се обърна към сушата.

Три същества се бяха изкатерили през посърналите туфи трева над линията на прилива. Не по-високи от бедрото му, с черна кожа без косми, с кръгли глави и остри уши. Бок’арал — помнеше ги от младостта си, когато един търговски кораб на Мекрос се бе завърнал от Немил — но тези тук като че ли бяха много по-мускулеста разновидност, поне два пъти по-тежки от домашните животинчета, които търговците бяха донесли на плаващия град. Тръгнаха право към него.

Огледа се за нещо, което да му послужи за оръжие, и очите му се спряха на един плавей, който можеше да свърши работа като кривак. Надигна го и зачака бок’арал да се приближат.

Те спряха и вторачиха в него жълтеникавите си очи.

После едното същество му махна.

„Ела.“ Само това можеше да означава този съвсем човешки жест.

Мъжът отново огледа брега. Доколкото можеше да види, нито едно от телата не се движеше и раците вече се хранеха с мъртвата плът, без нищо да им пречи. Вдигна отново очи към странното небе, след което закрачи към трите същества.