Стивън Ериксън - Среднощни приливи

Те заотстъпваха и го поведоха към тревите.

Тревите също не приличаха на нищо, което бе виждал: дълги триъгълници с остри като бръснач ръбове — както разбра, щом застъпва през тях и босите му крака се покриха до глезените с нарези. По-натам се простираше гладката като тепсия равнина, обрасла тук-там с туфи от същата трева. Земята между тях беше гола и покрита със спечена сол. На места от пръстта стърчаха канари, все с различна форма и странно ъгловати, неогладени от вятъра и влагата.

В далечината се виждаше самотна шатра.

Трите бок’арала го водеха право към нея.

Щом приближиха, видя струйките дим, виещи се от върха на шатрата, и срязаното платнище на входа.

Придружителите му спряха и с още едно махване го подканиха към входа. Той сви рамене, наведе се и пристъпи вътре.

Сред сумрачната светлина седеше загърната фигура, дълбоката гугла скриваше лицето. Пред нея гореше мангал, от който се къдреше задушлив дим. Досами входа имаше кристална бутилка, сушени плодове и комат черен хляб.

— В бутилката има изворна вода — изхриптя фигурата на речта на Мекрос. — Пийни и си отдъхни от тежкото изпитание.

Той изсумтя благодарно и бързо надигна бутилката. После, утолил блажено жаждата, посегна към хляба.

— Благодаря ти, странниче — избоботи и поклати глава. — От този дим всичко ми кръжи пред очите.

Отвърнаха му с хриплива кашлица, която можеше да мине за смях, и с нещо, наподобяващо свиване на рамене.

— По-добре, отколкото да си удавен. Уви, той облекчава болката ми. Няма да те задържам дълго. Ти си Уидал, Ковача на мечове.

Мъжът се сепна и широкото му чело се набръчка.

— Да, аз съм Уидал, от Третия Мекрос — който го няма вече.

— Трагично събитие. Ти си единственият оцелял… благодарение на личните ми усилия, макар че трябваше да подложа на голямо изпитание силите си, за да се намеся.

— Що за място е това?

— Никъде и посред никъде. Фрагмент, на който е присъщо да странства. Придавам му живот, какъвто мога да си въобразя, съставен от спомени за родния ми дом. Силата ми се възвръща, макар болката от осакатеното ми тяло да не отслабва. Но ето чуй — говорих и не се закашлях. Това все пак е нещо. — Една разкривена ръка се подаде от опърпания ръкав и пръсна някакви семена върху нажежените въглени в мангала. Те запращяха, разпукаха се и димът се сгъсти.

— Кой си ти? — попита Уидал.

— Един паднал бог… който се нуждае от уменията ти. Подготвил съм се за идването ти, Уидал. Място за обитаване, ковачница и суровината, която ще ти трябва. Дрехи, храна, вода. И трима верни слуги, с които вече се срещна…

— Бок’арала? — Уидал изсумтя. — Че какво могат…

— Не са бок’арала, смъртни. Макар че може и да са били някога. Тези са Нахти. Нарекъл съм ги Райнд, Мейп и Пюл. Джагътски създания са, способни са да научат всичко, което поискаш от тях.

Уидал понечи да стане.

— Благодаря ти за спасението, Паднали, но ще се сбогувам с теб. Мисля да се върна в своя свят…

— Не разбираш, Уидал — изсъска фигурата. — Ще правиш каквото аз кажа, иначе ще ми се молиш за смърт. Сега аз те притежавам, Ковачо на мечове. Ти си мой роб и аз съм твой господар. Мекрос държат роби, нали? Нещастни души, от островните селища и други такива, пленени при вашите пиратски рейдове. Значи понятието ти е познато. Ала не се отчайвай, защото щом изпълниш онова, което искам от теб, ще си свободен да си заминеш.

Уидал продължаваше да държи тежкия кривак в скута си. Помисли за миг.

Окашляне, след него — смях, ново окашляне и богът вдигна ръка да го спре. И щом пристъпът заглъхна, рече:

— Съветвам те да не проявяваш своенравие, Уидал. Тъкмо за тази цел те изтръгнах от морето. Нима си загубил цялата си чест? Подчини ми се в това, иначе дълбоко ще съжалиш пред гнева ми.

— Какво искаш да направя?

— Така вече е по-добре. Какво искам ли, Уидал? Ами, само това, което можеш най-добре. Да ми направиш меч.

— И това ли е всичко? — изсумтя Уидал.

Фигурата се наведе към него.

— Ммм… имам предвид един много особен меч…

Тук значи е приказката. Сред шума на приливите, когато гигантите коленичат и се превърнат в планини. Когато паднат разпръснати по земята като камъни от небето, ала не могат да устоят срещу вдигащата се зора. Сред шума на приливите ще заговорим за такъв един гигант. Защото тази история е скрита в неговата.