Стивън Ериксън: Среднощни приливи

И защото е забавно.

Тъй.

В тъмното той затварял очи. Само денем ги отварял, защото разсъждавал така: нощта надвива взора и значи, щом няма да видиш почти нищо, струва ли си да се мъчиш да разкъсаш мрака?

Но чуйте и това. Дошъл той до ръба на сушата и открил морето, и го омаяла загадъчната вода. Омая, която изцяло завладяла ума му през целия онзи съдбовен ден. Виждал той как се движат вълните по целия бряг, непрестанно движение, което все заплашвало да погълне цялата суша, ала все не успявало. Взирал се в морето през бурните следобедни ветрове, гледал как с грохот прииждало нагоре по стръмния бряг и понявга то наистина стигало далече, ала винаги отново се отдръпвало навъсено.

Като дошла нощта, затворил очи и легнал да спи. Утре, решил, отново щял да го гледа това море.

Затворил очи в тъмното.

Приливите дошли с нощта и се завихрили около гиганта. Дошли приливите и го удавили, докато спял. Водата просмукала минерали в плътта му, докато не станал като камък, груба ръбеста скална грамада край брега. А сетне всяка нощ, хиляди години, приливите идвали да отмият формата му. Да заличат очертанията му.

Но не напълно. За да го видиш истински, трябва да гледаш в тъмното. Или да присвиеш очи в най-ярката слънчева светлина. Накриво да погледнеш, за да го зърнеш, или да съсредоточиш взора си върху всичко друго, но не и върху самия камък.

От всички дарове, които е дал Бащата Сянка на своите чеда, този талант стои най-високо. Погледни настрани, за да видиш. Довери му се, и ще бъдеш отведен в Сянката. Където се крият всички истини.

Погледни настрани.

Хайде, погледни настрани.

Тъмна сянка се понесе по обагрения в синкаво от привечерния сумрак сняг и мишките се пръснаха. Заситниха във всички посоки, обзети от дива паника, ала съдбата на една бе вече подпечатана. Ноктест крак издраска снега, разкъса косматата животинка и натроши крехките костички.

Улулицата се беше спуснала безшумно от клона си — понесе се над твърдия, осеян с излинели бурени сняг и дъгата на полета й, прекъсната за миг, докато грабваше мишлето от земята, отново се извиси, този път съпроводена от тежкия плясък на криле, към едно от близките дървета. Кацна на един крак и след миг започна да се храни.

Фигурата, притичала през поляната след десетина удара на сърцето, не видя нищо особено. Всички мишки се бяха пръснали, снегът бе достатъчно здрав, за да не останат дирите им по тях, а улулицата бе замръзнала сред клоните на смърча и проследи с ококорени очи фигурата, която мина забързано през голото сечище. След като тя се скри, улулицата продължи да се храни.

Здрачът беше за ловците, а тази нощ тепърва започваше за хищната птица.

Мислите на Трул Сенгар се рееха далече, та затова не забелязваше обкръжаващия го лес — беше необичайно разсеян спрямо всички знаци и подробности, които предлагаха горите. Не се спря дори да поднесе изкупителна жертва на Шелтата Лор, Дъщерята Здрач, най-почитаната от Трите Дъщери на Бащата Сянка — макар че щеше да й се отплати утре, по залез-слънце — а преди това беше вървял невнимателно през петната задържала се светлина, изпъстрили пътеката, с риск да привлече вниманието на Сукул Анкаду, Дъщерята на Измамата, знайна също и с името Пъстрата.

Лежбищата на Калах гъмжаха от тюлени. Бяха дошли рано и изненадаха Трул, докато събираше нефрит над бреговата линия. Само по себе си идването на тюлените щеше да предизвика само възбуда у младия Тайст Едур, но бяха дошли и хора, с кораби, и ловът бе в разгара си.

Ледерии — светлокожите хора от юга.

Можеше да си представи гнева на цялото село, към което вече се приближаваше, щом им донесеше вестта — гняв, който споделяше и той. Това навлизане в териториите на Едур беше безочливо, кражбата на тюлени, които по право принадлежаха на неговия народ, бе нагло нарушение на старите споразумения.

Сред ледериите имаше глупци, също както и сред едурите. Трул не можеше да си представи, че това нарушение е разрешено от властниците им. Само два лунни цикъла оставаха до Великата среща. Едно кръвопролитие сега нямаше да донесе полза на никоя от двете страни. Едурите имаха право да нападнат и унищожат корабите на натрапниците, но пратеничеството на ледериите щеше да се разгневи заради избиването на техни граждани, дори тези граждани да са нарушили законите. Шансът да се споразумеят за нов мир току-що бе станал нищожен.

А това безпокоеше Трул Сенгар. Тъкмо бе завършила една дълга и жестока война за Едур: мисълта, че може да започне нова, беше непоносима.