Стивън Ериксън: Среднощни приливи

Носител

Дете

Семе

Празна крепост

Празен трон

Странстващ рицар

Метреса

Пазач

Пешак

Спасител

Предател

Осите (необвързани)

Търсача на форми

Глутницата

Блудния

Брадва (Ирес)

Врана (Бяла врана)

Огън

Долмен

Резец

Ашици

От виещите се нагоре изпълнени с пушеци облаци валеше кръв. Последните небесни цитадели, обгърнати от пламъци и изригващи валма черен дим, бяха отстъпили небесата. Безредното им падане беше раздрало язви по земята, докато рухваха и се разбиваха, и пръскаха оплискани с кръв камъни и купища трупове, осеяли земята от хоризонт до хоризонт.

Величествените градове-кошери се бяха превърнали в затрупани с пепел развалини и огромните, изригнали над всеки от тях облаци се бяха устремили нагоре след тяхното унищожение — облаци, натежали от отломки, късове плът и кръв, които разпръсваха задушаващата си воня и вече изпълваха цялото небе.

Легионите на завоевателите се престрояваха за сбор на централната равнина, почти цялата застлана с изрядно наместени каменни плочи — там, където сблъсъкът с летящите крепости не беше врязал дълбоки ждрела — макар че престрояването бе затруднено от неизброимите трупове на победените. И от изтощението. Легионите принадлежаха на две различни армии, съюзници в тази война, но беше ясно, че едната е понесла сблъсъка много по-добре от другата.

Мъгла от кръв бе загърнала огромните, железни на цвят криле на Скабандари. Той се носеше надолу през кипящите облаци и прозрачните ципи над очите му бързо примигваха, за да прояснят взора на леденосините драконски очи. Забави спускането си, закръжи във въздуха и изви глава да огледа победоносните си чеда. Сивите пряпорци на легионите Тайст Едур потръпваха от вятъра. Скабандари прецени, че са оцелели поне осемнадесет хиляди от неговите сродници на Сянката. При все това тази нощ в шатрите на Първи десант щеше да има траур. Денят бе започнал с над двеста хиляди Тайст Едур, тръгнали в марш през равнината. Все пак… беше достатъчно.

Едур бяха връхлетели по източния фланг на армията на К’Чаин Че’Малле и бяха предотвратили щурма й с вълни от опустошителна магия. Вражеските пълчища се бяха струпали, за да се опълчат на челна атака, и маневрата им с обръщането срещу заплахата по фланга се оказа фатално бавна. Легионите на Едур се врязаха като кама в сърцето на армията.

Скабандари се спусна още по-ниско и видя разпръснатите тук-там черни като нощ знамена на Тайст Андий. Останали бяха хиляда воини, навярно и по-малко. За тези разбити съюзници претенциите за победа бяха много по-съмнителни. Бяха влезли в сражение с Ловците на К’елл, елитните войски от кръвни родственици на трите Матрони. Четиристотин хиляди Тайст Андий срещу шестдесет хиляди Ловци. Отделни отряди на Андий и Едур атакуваха небесните крепости, ала знаеха, че отиват на сигурна смърт, и саможертвата им се оказа съдбоносна за победата в този ден, защото на въздушните крепости бе попречено да дойдат на помощ на армиите в равнината. Сами по себе си атаките по четирите летящи крепости бяха постигнали нищожен ефект, въпреки че Късоопашатите бяха малобройни — тяхната бойна ярост се бе оказала опустошителна, — ала с цената на тайстка кръв бе спечелено достатъчно време, за да могат Скабандари и неговият драконов съюзник соултейкън да се доближат до плаващите в небесата крепости и да развихрят мощта на лабиринтите Старвалд Демелайн и Куралдите Емурлан и Галайн.

Драконът се понесе надолу към безредната планина от трупове на К’Чаин Че’Малле, белязала последната опора на една от Матроните. Куралд Емурлан беше избил защитниците и диви сенки още пробягваха като призраци по склоновете. Скабандари разпери криле, заудря димящия въздух и кацна върху змийските тела.

След миг се преобрази в тялото си на Тайст Едур. Кожа с цвета на ковано желязо, дълга сива падаща свободно коса, мършаво орлово лице с близки едно до друго корави очи. Широка, извита надолу уста, около която ги нямаше бръчиците на смеха. Високо гладко чело, прорязано косо от бледосинкав белег. Носеше кожена сбруя, стегнала двуръчния му меч, и два дълги ножа на кръста, а от раменете му висеше люспеста пелерина — кожата на Матрона, толкова прясна, че още лъщеше с блясъка на телесната мазнина.