Каси Едуардс - Рози след дъжд

— Моя любов, никога не подлагай на съмнение способността ми да намеря начин да остана насаме с теб — подразни я той, като прекара език по устните й.

Тейла потрепера от страст, но се огледа объркано.

— Но сега не сме сами — прошепна и бавно повдигна поглед към Ян. — По-добре е да се присъединим към другите. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че е дяволски добра идея — отвърна Ян, като тихичко се изсмя и отпусна прегръдката си.

Хвана я за ръката и я поведе към аборигените, които се бяха скупчили около най-буйния огън. Протегна другата си ръка към майка си, която беше там и го очакваше, и я настани да седне върху пясъка, а Тейла седна от другата му страна.

Приливът беше настъпил, но луната още не беше изгряла. Вълните на Индийския океан изскачаха внезапно от мрака и като огромни валяци се втурваха към брега, за да се отдръпнат разбити на пяна. Духаше силен западен вятър, който разнасяше чудесните аромати на различните видове храна, които се приготвяха за празника.

Тейла беше толкова гладна, че дори месото от кенгуру вече й се услаждаше.

— Ще видиш, че всичко е много вкусно — каза Ян, за да я успокои, когато проследи ужасения й поглед, прикован към няколко аборигенки, които извадиха опеченото кенгуру от огъня и го насякоха с големи секири. Нетърпеливи черни ръце се протягаха за месо. — Месото на кенгуруто е твърдо и жилаво, но вкусно — обърна се Ян към Тейла, която беше поела вече едно парче от ръцете на Хонора.

Тейла го погледна насмешливо, после захапа месото, но зъбите й не откъснаха нищо. Тя с учудване погледна Ян който разкъсваше месото от своето парче с такава лекота, сякаш яде от добре свареното пилешко, което майка й сервираше всяка неделя на обед след църква.

— Боже господи, как го правиш? — попита тя, като ту гледаше към парчето месо, ту към устата на Ян, която с лекота дъвчеше. После отново погледна неговото парче месо, след тона — своето и успя да забележи разликата. Засмя се и погледна отново Ян. — Ах, ти, измамнико! — извика тя и сграбчи това, което беше останало от неговото парче, а пъхна в ръцете му своето. — Ти изобщо не ядеш месо от кенгуру. Ядеш някакво птиче месо.

И като продължи да се смее, отхапа от вкусното и меко месо и му се наслади, като го подъвка малко по-продължително, гледайки насмешливо Ян, който сега се опитваше да отхапе от парчето кенгурово месо. Но тя едва не се изплю, отвратена от това, което току-що бе видяла с крайчеца на окото си. Близо до нея Хоуки скубеше нещо от пясъка. На светлината, която хвърляше огънят, тя видя, че той е хванал и стиска между пръстите си захарна мравка. Едва не повърна, когато той откъсна захарната торбичка от мравката и я подхвърли в устата си, а мравката захвърли настрани.

Тейла погледна бързо в противоположна посока и сложи ръка на устата си.

Ян хвърли остатъка от парчето кенгурово месо в огъня и я хвана за ръката.

— Мисля, че яденето ти хареса — каза той. — Нали?

— Хоуки. Той… той изяде половин мравка.

Ян погледна назад и се разсмя, а после придърпа Тейла към себе си.

— Да, сигурен съм, че го е направил — и продължи, смеейки се: — Това му е любимата храна — Изпиваше я с поглед. — Може би и на теб ще ти се поиска да я опиташ някога. Нищо не може да се сравни с нея по сладост. Сигурен съм, че е несравнима дори с тортите, които майка ги е приготвяла за Коледа.

Тейла го погледна сърдито.

— Не искам да слушам повече за Хоуки, още повече за това, кои храни предпочита или пък причините за предпочитанията му — каза тя. — Моля те, Ян, хайде и двамата да спрем да говорим за храна.

— Ами, добре — съгласи се Ян и погледна Хоуки, — но нека не пренебрегваме Хоуки, Погледни го! Никога не съм го виждал толкова щастлив. — Погледът му проследи ръката на Хоуки и видя към какво се протягаше тя, после погледна към Тейла. — Хоуки е доста талантлив музикант. Само го послушай и погледай и ще се увериш в това. Той умее да забавлява слушателите си.

Тейла погледна към Хоуки. Сенките от огъня танцуваха в черните му очи и те проблясваха в златисти цветове. Погледът й улови предмета, който лежеше в ръцете му — някакво кухо дървено парче. Очите й се разшириха от удивление, когато той постави единия му край в устата си. Разнесоха се странни, весели звуци, които после бавно преминаха в тъжен ритъм, а двама души започнаха да му пригласят, като чукаха две пръчки една о друга.

— Свири на диджериду — обясни тихо Ян. — Загадъчна музика, нали?

— Да, наистина — отвърна Тейла. Мелодията я беше завладяла. — Мистична е.