Каси Едуардс - Рози след дъжд

— О, Ян, наистина ли? — извика Тейла, обзета от щастие при тези думи. А после го погледна въпросително. — А какво ще стане с майка ти? И тя ли ще живее с нас?

— Не, майка ми ще се върне в Америка — каза той, като гледаше над рамото й, някъде в далечината. — Освен ако не я придумаме да остане с нас — и той отново погледна към нея. — Разбира се, ако не възразяваш.

— Мисля, че ще е чудесно — отвърна Тейла с усмивка. Тя се освободи от прегръдката му, когато забеляза, че Хоуки гордо се приближава към тях. Той спря близо до Ян и сложи ръце на раменете му.

— Край — каза Хоуки. — Победата е наша.

Тейла видя, че в очите на Ян проблеснаха сълзи, и това дълбоко я трогна. Сълзи потекоха и от нейните очи, когато видя сърдечната прегръдка между Ян и Хоуки.

— Хората ми са нетърпеливи да тръгнат към морето — каза Хоуки и леко повдигна рамене. — Вие ще дойдете ли? Ще вземете ли със себе си миси Тейла?

Ян се усмихна.

— Да, ще взема миси Тейла със себе си — отвърна той и отново погледна в далечината над рамото й. — А също и майка си. Тя ще се радва да участва в празненството. — Усмихна се на Тейла, а очите му блестяха. — Как успя да дойдеш тук? Къде беше Кенет? Успяла си да избягаш от него?

— Скъпи, аз съм доста хитра. Не си ли забелязал? — подразни го Тейла.

— Не съм ли забелязал? — повтори Ян и избухна в буен смях. В същото време признателните аборигени ги обградиха и изведнъж Ян разбра, че те го вдигнаха във въздуха и го понесоха на раменете си.

Тейла отново заплака, но този път от гордост за Ян Няколко аборигени го носеха на раменете си, а останалите пляскаха с ръце и пееха, като го гледаха с възхищение.

Хоуки застана до Тейла от едната й страна, а от другата — Хонора.

— Моят приятел Ян е герой — каза гордо Хоуки. — Той отнася към хората ми добре! И те се отнасят към него добре! Ще празнуваме повече, отколкото на Празника на лебедовите яйца. Ще празнуваме Ян Лейвъри!

— Това е прекрасно! — каза Тейла, докато изтриваш една сълза от бузата си. — Прекрасно! — Погледна Хоуки, после Хонора. — Надявам се, че не сте загубили много хора в битката — каза внимателно тя.

— Само няколко смели мъже загинаха — отвърна Хоуки, и се намръщи. Погледна Тейла, а дебелите му, тъмни устни се разтегнаха в усмивка. — Но от разбойниците загинаха много.

— Но не всички — отвърна предпазливо Тейла и си припомни заплахата на Пол.

— Не, не всички — призна Хоуки.

— Но те избягаха като страхливци — прекъсна го Хонора. — Никога няма да се върнат отново.

Тейла преглътна трудно. Отново внезапен страх сви сърцето й.

Тейла и Ян препускаха върху жребеца право към океана. Огромните евкалиптови дървета се извисяваха над тях, а на места обелената им влакнеста кора се спускаше над главите им като огромен папратов чадър, Тейла вече чуваше силния шум от разбиването на кълните в брега. Можеше да види ясно и полуострова, където трябваше да се събира яйцата. Там сега нямаше никакви лебеди, тъй като стрелбата ги беше изплашила и прогонила от гнездата им.

Скоро полуостровът се изпълни с безумно смеещи се и викащи аборигени, които пълнеха торбите си от кенгурова кожа с деликатесните яйца на белия лебед.

Ян дръпна юздите на коня си, преди да стигнат до мястото, където гнездяха лебедите. Той скочи и помогна на Тейла да слезе от седлото, а после се обърна в посоката, от която се чуваше шум от препускащи коне и гласът на майка му. Той безмълвно кимна в знак на благодарност на приятеля си, който се беше върнал да доведе Кенет и майка му.

Като видя сина си, тя се затича разплакана към него.

— Синко, толкова се радвам, че не си ранен — каза Дона, като го притискаше силно към себе си. — През цялото време, докато траеше битката, се молех да не те улучи нито един куршум. Бог е чул молбите ми.

— Никога не съм се чувствал по-добре — отвърна Ян, усмихвайки се на майка си, която се отстъпи малко назад, за да се полюбува на своя син. Той кимна с глава към аборигените. — Също и Хоуки. И Хонора. — После погледна към Тейла. — И Тейла също. — И с гордост добави: — Тя ми спаси живота.

Дона повдигна вежди с насмешка:

— Тейла? — възкликна тя и я погледна. — Скъпа моя, какво сте направили?

Тейла сведе поглед и се изчерви, но Ян постави ръка под брадичката й и повдигна главата й.

— Ще ти разкаже за това по-късно, майко. А сега нека празнуваме. Има какво да се празнува — каза той и стана сериозен. — Пол Хатуей е мъртъв — продължи със стиснати зъби. — Няма вече да създава на никого от нас никакви проблеми. — Погледна към развълнуваните туземци и продължи: — Вижте ги, най-накрая имат свое собствено място и възможността да се радват на Празника на лебедовите яйца. Бяха заставени да чакат прекалено дълго за това.