Ги Шантпльор - След раздялата

Един ден, в Мутие, си мислех: Писмата на Фелисиен Шантрев не ще ме намерят там, където отивам… А ето че сега самият Фелисиен Шантрев се бе озовал в Лугано!

Известно време останах в черквата, като се разхождах безцелно насам-натам. После излязох.

Когато миг по-късно се обърнах назад, видях, че Фелисиен Шантрев ме следваше по залятата в слънце улица.

Кастаньола, 30 май

Утре ще видя езерото Комо, утре по пладне ще бъда в Белладжо в Италия.

Пак Фелисиен Шантрев! Този път в Белладжо!

Сега той знае, че аз съм Фридолин Десли… Ние бяхме представени официално един на друг и дори разговаряхме.

Колко странно и объркващо е всичко това! Има моменти, в които ми се струва, че сънувам или съм будна, но съм жертва на халюцинации…

Прекосявахме голямото преддверие на вила „Сербеллони“ — понастоящем превърната в хотел, — за да отидем да обядваме. Имаше много посетители. Ние самите, четиримата Монтантрен, една съпружеска двойка на средна възраст, госпожа Клерживр и аз, представлявахме доста внушителна група… Изведнъж господин Монтантрен се отдели от нас, спусна се към другия край на залата и възкликна радостно към млад мъж, който говореше с двама господа… И в миг аз познах човека от черквата в Лугано…

— Я гледай! — провикна се Гледис Монтантрен. — Татко ни води Фелисиен Шантрев!

— Автора на „Огледала“? — изненадах се аз, като си придадох безразличен вид. — Познавате ли го, госпожице?

— Да, малко… Срещаме го тази зима два-три пъти у наши приятели… Той е чудесен събеседник, когато пожелае, защото, изглежда, невинаги си прави този труд.

Господин Монтантрен се върна при нас заедно със своя пленник и сред шума на подхвърлените думи, на смеховете и на възклицанията той представи новодошлия на госпожа Клерживр и на мен, защото ние единствени не го познавахме.

— Нашият известен поет, Клерживр, автор на „Огледала“… госпожа Клерживр, госпожица Фридолин Десли…

Фелисиен Шантрев се поклони пред госпожа Клерживр, която му протегна ръка. После дойде моят ред…

Стори ми се, че на устните на Фелисиен Шантрев играеше лека, едва забележима усмивка… Може би това беше само игра на въображението, защото никой не забеляза нищо… Никой не изпита това вълнение и смайване, което изпитах аз, когато сред настъпилата за миг тишина чух гласа на Фелисиен Шантрев…

Зная добре, че въображението ми ме бе подготвило за подобно нещо… Трябва да си призная, че дори го очаквах! И все пак…

О, Северен, представете си — чух изведнъж вашия глас, дълбок и приятен, гласа, който ми нашепваше поемите от „Огледала“.

Не бяхте ли вие пред мен? Фелисиен Шантрев може би не говори съвсем като вас… Схванах го веднага щом той престана да се обръща към мен. В начина му на изразяване има лекота и непринуденост, които не познавах у вас. Освен това от думите на Фелисиен Шантрев лъха увереността, която имат преуспелите и ценени мъже… Той е сдържан, но не е стеснителен като вас…

Този елегантен мъж, който се усмихваше, докато говореше с Гледис Монтантрен, и по облеклото, и по държането си, а вероятно и по живота и характера си е съвсем различен от вас, Северен… Но има вашия глас или поне аз му го приписвам в мечтите си.

Когато той се отдалечи, за да се върне при господата, които бе напуснал преди малко, още не бе чул моя глас… Но ние трябваше да се срещнем пак!

Палещите лъчи на слънцето изплашиха Монтантрен и гостите им. След като се наобядвахме, аз се запътих към най-високата тераса на градината и замаяна от силната горещина, седнах на една пейка, тъкмо при завоя на постланата с пясък алея… Можех да се изкача и по-нагоре, откъдето гледката щеше да бъде по-просторна, но тук мястото беше по-сенчесто.

Пред очите ми се простираше синьото езеро, планините, над които трептеше ведрото небе. Светлината беше толкова ярка, че за миг заслепи очите ми и ги прикрих с ръка.

Тогава, Северен, вашият глас ми каза:

— Днес като че всичко е прекалено хубаво и прекалено слънчево, нали, госпожице?… Човешките очи не могат да издържат на тази гледка!…

Като се изправих бързо, видях пред себе си Фелисиен Шантрев… Струва ми се, че му отговорих. Той също каза още няколко думи за великолепието на деня.

След това настъпи мълчание, в което авторът на „Огледала“ изглеждаше погълнат от движенията на една малка бяла лодка, която се плъзгаше по езерото, идвайки от Каденабия…

После, без никакви заобикалки, той ме запита полугласно: