Ги Шантпльор - След раздялата

О, Северен, след като ме изоставихте така в самия ден на сватбата ни, след като се показахте тъй лош, тъй хладен, сега вие вярвахте, че можете да се покажете великодушен към мен, като ми предложите пари и сигурен покрив!

Що за представа сте имали за мен, за моя характер, за сърцето ми?… А ако госпожа Глориет ме е описала тъй повърхностна, как можахте да повярвате на думите й!

Отказвам се от тази сделка. Вашето благодеяние ме ужасява, а писмото ви е глупаво!

Казвате, че сте ми предложили името си, за да ме спасите от един изпълнен с трудности живот. Възможно е да е така… Но аз обяснила ли съм ви защо приех вашето име? Заявявате, че не искате да ми налагате любовта си, Северен. Но нямаше нужда да ми я налагате, Северен, а само да се опитате да спечелите моята! Казвате, че не ви обичам… Но какво сте направили вие самият, за да ви обикна? Твърдите, че обичам друг! Намирам ви много дързък. Откъде знаете, че е така? Нима винаги обичаш този или тази, с която си свързан? Сега виждате много добре, че не е така, Северен, понеже вие не ме обичате!

Взех бързо своето решение. На свой ред седнах да пиша. Северен щеше да получи отговора, който писмото му заслужаваше!

Той не трябваше да узнае болката и унижението, които изпитвах, и затова сдържах мъката си, но не направих никакво усилие да сдържа гнева и озлоблението си.

Тонът на писмото ми беше груб и горчив. Накратко самото писмо съдържаше следното:

„Вие имате право: когато ме помолихте да стана ваша жена, аз бях едно бедно момиче, изоставено от всички. Имате право, аз не ви обичам. Но вярвах, че когато ми предлагахте да споделя вашето име и вашето богатство, вие ми предлагахте да споделя и живота ви. Вярвах, че вие сте ми отредили място на зачитана съпруга… Но понеже за вас тази женитба е била само средство, за да ми дадете милостинята, която в противен случай щях да откажа, този брак става невъзможен за мен. Като вас, и аз заминавам. Не искам нищо от вас. Запазете парите и вилата си. Ще си спомням, че съм ваша съпруга само по името, което ми поверихте. Не смятам, че то ще бъде особена чест за мен, но няма да забравя, че пред закона то е моето име и че съм длъжна пред вас и пред себе си да го нося достойно.“

Тъкмо когато запечатвах плика, влезе Марион и ми предложи услугите си. Отвърнах й, че съм свикнала да се обслужвам сама.

Бях говорила с малко остър глас. Очите ми бяха сухи, но блестящи…

— О, малка госпожо — прошепна тя, — не сторихте ли някакво зло на моя клет Северен, та той си отиде така?

Отвърнах веднага:

— Ако някой от нас е причинил зло на другия, то това не съм аз.

Думите ми не търпяха възражение. Марион въздъхна и се отдалечи.

Когато се озова близо да вратата, тя се обърна и добави, че Северен й бил заръчал да бди над мен и да ме гледа като свое собствено дете.

Но завладелият ме гняв ме накара да заподозра в тази заръка нещо като шпионаж и затова не се разчувствувах ни най-малко от това внимание.

Нощта бе дълга, дълга… Струваше ми се, че никога няма да свърши.

Станах още при първите проблясъци на зората. Като заглушавах колкото ми бе възможно шума от стъпките си, като пресмятах всяко свое движение в тази враждебна къща, успях, без да привлека ничие внимание, да сляза до вратата и да я отворя… И така съвсем свободно се озовах на пътя! Напуснах завинаги тъжния дом, в който трябваше да живея сама.

Отнесох със себе си само моята малка пътническа чанта Чеизът ми, скъпоценностите, кожите, всички твърде луксозни вещи, подарени ми от Северен, оставих там. Те принадлежаха на госпожа Северен Жувенел, а аз ставах отново Фридолин Десли.

Намерението ми беше да вървя пеша до Тур, оттам да взема влака за Париж и да потърся убежище и подкрепа при госпожица Кенуйе, старата учителка, на която някога кръстницата ми ме бе поверила. За да стигна до Тур, трябваше да вървя по главния път.

Беше студено и мрачно. Треперех. Бях оставила хубавото си кожено палто и бях облякла старата си зимна дреха, с която сега ми се струваше, че имам съвсем бедняшки вид.

По пътя, сред дрезгавината, насреща ми се зададе едно старо и доста раздрънкано такси, което идваше от Тур. Когато се отдръпнах бързо настрани, уплашена да не бъда забелязана дори от непознатите, които се намираха в тази кола, едва можах да сподавя вика си. През стъклата, в полумрака, който цареше в таксито, ми се стори, че зърнах бледия профил на Северен, моя съпруг…

Но старото такси вече беше далеч. За миг останах неподвижна, със замаяна глава, с подкосени крака.