Варлам Шаламов: Курсовете

— Пътят към сърцето на жената минава през стомаха. — Силайкин с удоволствие повтаряше тези думи. Пред Надя и пред Муза се появяваха диетични блюда — разни кюфтенца, шницели, палачинки. Порциите бяха двойни и дори тройни. Щурмът беше кратък. Надя се предаде. Благодарната Муза продължаваше да я пази — вече не от готвача, а от лагерните началници.

Надя беше слаба ученичка. Затова пък си изливаше душата в културната бригада. Културната бригада, клубът, художествената самодейност — това бяха единствените места в лагерите, където мъжете и жените можеха да се срещат. И макар бдителното око на лагерния надзор да следеше отношенията помежду им да не преминават границата на позволеното, но според местните обичаи прелюбодеянието трябваше да се докаже с не по-малка убедителност от тази на полицейския комисар в „Бел ами“ на Мопасан. Надзирателите наблюдаваха, залавяха. Не винаги им достигаше търпение, понеже — според Стендал — затворникът мисли за своята решетка повече, отколкото надзирателят за ключовете си. Надзорът постепенно отслабваше.

Дори ако в културната бригада не можеше да се разчита на любов в нейния най-древен и вечен вариант, все едно — репетициите изглеждаха на затворниците като друг свят, по-близък до онзи, в който бяха живели преди. Това не беше никак маловажно, макар лагерният цинизъм да не позволяваше човек да говори открито за тези си чувства. Съвсем реалните дребни неща, от които печелеха куртуртрегерите, беше внезапното изписване на махорка, на захар. Разрешението да не си стрижат косата също имаше значение в лагера. Заради стригането ставаха побоища, скандали, в които участваха съвсем не актьори или криминални престъпници…

Петдесетгодишният Яков Заводник, бивш комисар на колчаковския фронт (съученик на Зеленски, секретар на МК, разстрелян по процеса на Риков), се отбраняваше с ръжен от лагерните бръснари и заради косата си попадна в наказателна мина. Какво беше това? Нима силата на Самсон не е само легенда? Къде се криеше причината за този афект? Ясно е, че психиката е увредена от желанието да се наложиш поне в малкото, в нищожното — още едно доказателство за огромното изкривяване на мащабите.

Уродливостта на живота в затвора — разделеното съществуване на мъжете и жените — в култбригадата някак се изглаждаше. В крайна сметка това също беше лъжа, ала по-необходима от безброй „долни истини“. Всички, които умееха да писукат и да пеят, всички, които бяха рецитирали стихове или бяха участвали в домашни представления, всички, които бяха дрънкали на мандолина и танцували степ, „имаха шанс“ да попаднат в култбригадата.

Надя Егорова пееше в хора. Не умееше да танцува, по сцената се движеше тромаво, но посещаваше репетициите. Бурният личен живот й отнемаше много време.

Елена Сергеевна Мелодзе, грузинка, също беше „член от семейството“ на разстреляния й съпруг. Развълнувана до дъното на душата си от неговото арестуване — Мелодзе наивно мислела, че мъжът й е виновен за нещо, — се успокоила, когато също се озовала в затвора. Всичко станало ясно, логично, просто — такива като нея бяха десетки хиляди.

Разликата между подлеца и честния човек е тази, че когато един подлец попадне, без да е виновен, в затвора — той си мисли, че само той не е виновен, а всички останали са врагове на държавата и на народа, престъпници и негодници. Честният човек, озовал се в затвора, смята, че щом са го прибрали, без да е виновен, значи и със съседите му по нар може да се е случило същото.

В това е

на събитията от 1937 година.

Мелодзе бе възвърнала душевното си спокойствие, безгрижното си, весело настроение. В Елген, в женската „командировка“ в тайгата, не я пратили на тежка работа. И ето че се бе озовала на курсовете за фелдшери. От нея не стана медик. След като я освободиха — присъдата й изтече в началото на петдесетте години, — я „прикрепиха“, както всички, които се освобождаваха по онова време, на пожизнено колимско местожителство. Тя се омъжи.

До Мелодзе седеше жизнерадостната, засмяна Галочка Базарова, младо момиче, осъдено за някакви прегрешения по време на войната. Тя непрекъснато се смееше, често с цяло гърло, което изобщо не й отиваше — имаше редки и огромни зъби. Но това не я смущаваше. Курсовете й дадоха професия на операционна сестра — години след освобождаването си тя продължи да работи в болницата в Магадан, където още с първата заплата си сложи коронки от неръждаема стомана и мигом се разхубави.